Шкафче…

Има дни, в които на човек не му върви особено. А някои път не са дни, а отделни случки, които сами по себе си не дават особено отражение върху самият ден като цяло, но за сметка на това нанасят трайни и трудно поправими щети в перспектива. За зла беда, тези събития имат любопитната склонност да се случват в твърде неподходящи моменти, а допълниетелен бонус към тях е правопропорционалната зависимост между степента на вредата и свидетелите на ставащото. Или с други думи, колкото по-излагаща за нещастния потърпевш е ситуацията, толкова повече хора ще я видят.

Преди време, мисля че се падаше третия или четвъртия ден от моето назначение на работа, се оказа че в офиса на отдела, занимаващ се с британски данъци има нужда от шкафче. Нововъведението изглеждаше наложително, предвид факта, че цялата поща, с която досега се е занимаваше отделът по документите, предстоеше да бъде вместена в нашите задължения, а съответно и нашият офис. Тук трябва да вметна, че бях единствен представител на силният пол в нашият отдел и, беше логично, всяка задача свързана с физически усилия да бъде автоматично зададена на мен. Разбира се, излишно е да споменавам, че подобни дейности не влизаха по правило в длъжностната ми характеристика, но както често се случва в живота, и тук правото на избор бе по-скоро формалност. В тази насока се сещам за един мой приятел, който беше стажант в престижна банка, а му се е налагало да завива крушки, така че, предполагам, нямам от какво да се оплаквам. И така, една от колежките ми рече:

- Митко, ще използваме шкафчето от съседната стая, нали ще ми помогнеш да го пренесем двамата дотук? – Погледнах я с нелепа смесица от готовност, самоувереност и дори леко снизхождение, а изражението на лицето ми навярно издаваше какво си мислех. Може би тук е редно да спомена, че преди време работех като разпоредител в отдел „Плодове и зеленчуци” в един магазин, а естеството на работата до голяма степен се състоеше от мъкнене на въпросния товар от едно място на друго, като обемът и тежестта му нерядко надвишаваха собственото ми тегло. Именно поради това идеята да пренеса едно нищо и никакво шкафче на един къс коридор разстояние ми се струваше като детска игра, а мисълта някои да трябва да ми помага за начинанието едва не ме накара да разсмея. Въпреки това, след първоначалната си реакция, се усмихнах скромно и отвърнах:

- Разбира се. Дори мисля, че ще се справя и сам, ела само да ми покажеш къде се намира. – Беше ред на колежката – казваше се Рени – да ме погледне с преценяваща усмивка, която недвусмислено загатваше съмнението и в моите физически умения. Не за пръв път ми се случваше да бъда подценяван в това отношение, поради което благосклонно и простих невежеството и дори не сметнах за необходимо да се обаждам. В крайна сметка, само след няколко минути тя щеше да се чувства глупаво, а не аз, нали?

Прекосих коридора с властна и уверена походка, а Рени извади картата си и отвори вратата – всяка стая се отваряше с карти, а достъпът на моята беше ограничен поради факта, че тъкмо бях посъпил на работа. Царствено пристъпих вътре и се озовах в отдела по обработване на документи, където впрочем, нямаше как да не забележа, също преобладаваха дамите. Почти никой не ни обърна внимание и ние се насочихме към един от ъглите на помещението. С леко притеснение забелязах, че въпросната мебел, която трябваше да транспортираме, всъщност изглеждаше малко по-внушително отколкото си я представях. Беше поне два метра висока, имаше шест рафта и макар материалът да не беше твърде масивен, щеше да е невъзможно да я пренеса сам. За щастие, без дори да съм продумал, Рени помоли един колега който седеше наблизо за помощ и той се отзова веднага. Беше младеж, приблизително на моите години, но малко по-нисък и малко по-слаб от мен. Трябва да си призная, че останах доволен от това, тъй като ако случайно не успеехме да се справим, щеше да бъде очевидно у кого е вината.

Запознахме се с колегата, огледахме добре шкафчето, установихме кой от коя страна ще го подхване, след което се наведохме и… аз останах на място. Всеки който се е сецвал познава рязката и страховита болка, която те поразява така внезапно, че преходният миг между случването и осъзнаването трае сякаш цяла вечност. Няма да е пресилено до твърдя обаче, че точно в тази ситуация, ми се исакше да трае дори малко повече. Горчивата смес от срам, болка и унижение вече беше готова, а аз се явявах щастливият дегустатор.

- Оуууу-у-у-у…- промълвих жално, отлепих ръце от шафчето и с усилие пристъпих крачка назад за да се подпра на стената, все така приведен.

- Какво стана, Митко? – попита Рени с тревога, а колегата срещу мен ме изгледа съсредоточено. А дали не долових и сянка на недоверие? Замислих се как най-живописно и изразително да опиша болката, която изпитвах, но накрая само отроних ядно:

- Сецнах се… Нали ще потърсите някои друг колега да пренесете тая чудесия, че явно аз няма да мога.

- Ами, – небрежно отвърна Рени – никого няма да викаме, ние двамата с колегата ще го пренесем това нищо и никакво шкафче. Ти сега постой малко тук, аз ей сегичка се връщам да видя как си.

Не намерих какво да кажа и само кимнах неопределено, докато те вече подхващаха проклетата мебел и се запътваха към изхода. Междувременно, разбира се, не бяхме останали незабелязани и сега всички се взираха в мен и, въпреки че в повечето погледи се четеше само съчувствие, се чувствах изключително засрамен. Малко по-късно, когато бях успял да се придвижа до нашата стая и болката се бе поуспокоила, обясних на Рени и останалите колежки иронията, че докато работех в магазина нито веднъж не се бях контузил, а ето че по-малко от седмица в офиса ми бе достатъчна за да претърпя това произшествие.

- Иначе по принцип, съм много силен физически – добавих ненужно, но Рени замълча. Девойката, която седеше до мен обаче се обади и каза:

- Разбира се че си – и кимна окуражително – на всеки се случва, не бери грижа. Защо ли обаче не ми прозвуча особено убедително. В главата ми се наслагваше неприятната мисъл, че се бях изложил доста, а нямах и доводи с които да я прогоня…

По-късно през този ден, вече бях хванал автобуса за дома, когато спряхме пред една спирка и млада жена с детска количка се зададе точно към нас. Беше ми по-удобно да стоя прав, тъй като болката се засилваше при продължително седене и затова бях избрал едно място точно пред автобусната врата, където можех да се хвана здраво, чакайки своята спирка. Огледах се с надежда, но единствените ми спътници бяха възрастни жени, от чиито неодобрителни погледи ставаше ясно, че вече закъснявам с намесата. Младата жена очевидно изпитваше трудности да качи количката на автобуса, а за капак и бебето вътре започна да издава призивни ревове.

- Хайде помогни на жената де, и това ми било мъж… – обади се една от възрастните госпожи.

- Оставете го, дангалак такъв… – добави друга и в същото време се притече на помощ на младата майка. – Ако трябва да разчитаме на днешната младеж….

Можете да си представите в каква насока продължиха разговорите, а вече бе късно да започна да обяснявам защо не се притекох на помощ. Само си стоях изчервен, понасях неодобрителните и презрителни погледи и си мислех, че остават цели петнадесет минути до моята спирка. Сещам се, мисля че бях десети клас, когато си счупих ключицата в училище и имах подобно изжиявване в автобуса. Тогава, на път за вкъщи, бях имал късмета да намеря свободно място до един възрастен човек, в иначе започващият бързо да се пълни автобус. Дясната ми ръка беше неизползваема, а с лявата трябваше да придържам пълната с учебни пособия ученическа чанта. Не отне дълго време и една добродушна бабичка се качи и се запъти към нас.

- Младежо, нали ще направиш място на възрастната дама? – запита реторично старецът до мен, а аз, с избила руменина по лицето трябваше да отвърна че не мога, тъй като съм си счупил ръката. Да, преувеличих малко, защото не исках да ме помислят за някое от онези хлапета, които не уважават възрастните. Чак тогава осъзнах, че ръката ми си стои на място в ръкава на якето, а тепърва да започна да обяснявам, че всъщност само ключицата ми е счупена вече беше безсмислено. Старецът свъси вежди, направи място на бабичката и започна да мърмори нещо срещу мен, а аз си седях изчервен и безмълвен, слушайки как останалите в автобуса му запригласяха. А нима не бяха прави?

Неволно се усмихнах, припомняйки си тази история, а това беше груба грешка защото не остана незабелязано и предизвика нови възгласи от жените до мен, а майката с количката, която досега беше мълчала, изрече разстроено:

- Гледай го ти, нахален хулиган, едно е да не помогнеш, но и да се подиграваш… е, това вече си е прекалено.

За щастие тъкмо дойде време да слизам и най-сетне се отървах от смущаващата ситуация. На път за вкъщи, между спирката и блокът където живея има около три минути път, заваля проливен дъжд, който ме намокри до кости за нула време. А беше лято и не беше валяло от седмици. Погледнах нагоре към небето с укор, но то беше скрито от намръщени сиви облаци и аз продължих към къщи с провлачена унила походка, размишлявайки че това беше точно един от онези дни, в които на човек просто не му върви.

Lend only that which you can afford to lose

Whether we talk about money or some other possessions, the truth is that people dislike lending their assets. You can consider it some kind of devotion to material things which, by the way, should not necessarily have a negative meaning, or you can simply call it common sense. Either way, this only goes to show that you are a serious and responsible person, who appreciates and values his belongings and knows well the old proverb that ‘a fool and his money are soon parted’. Be that as it may, empathy, willingness to help and simple humanity is what makes the difference between us and inferior species. So how can we find the balance?

Shakespeare once wrote, “lend money to a friend and you lose both, money and friend.” Such situations are with no doubt quite delicate and it seems that the only reasonable piece of advice would be to help your friend financially, but never lend more than you can afford to lose. If you loaned people money before and you had a bad experience, then you should probably tell the person who wants to borrow what happened. Because sometimes it’s not a matter of trusting that you will be paid back. It is simply being able to set your priorities. In all affairs of life your family and your personal well-being must always come first. On this background nobody who is a real friend of yours should ever indulge in judging your prudence.

Being asked to lend money or other assets is truly unpleasant. But sometimes, if anything, the whole experience turns out to be at least instructive. In the end, if you did not get back what you loaned, this means you had made a misjudgment about somebody. And this, if you have a positive outlook, is after all useful experience, considering that you will hardly ever do so again. Moreover, each important lesson should come at a certain cost, right?

How do Bulgarians communicate?

Someone might sarcastically respond that we communicate through the magic of speech. But according to what I accidentally happened to be a witness of recently, makes this statement not only arrogant but entirely wrong as well.

Several weeks ago I was on my way to university when I saw a curios event through the bus window. There had obviously been a car accident and two big men were apparently ‘discussing’ it with a young lad by chasing him around the bus stop and trying to kick and punch him with such passion which could only be defined as pure and fierce face to face communication. Unfortunately as my bus continued on its way I could not see how this fascinating story came to an end but I certainly hope that the young man did not end up in hospital. Thinking about this event later I just could not have helped to disagree that those heavy guys had pretty convincing communication skills.

I have no idea if those men had or did not have a very good reason for their actions but fighting on the streets and throwing punches, like some cowboys from the Wild West, is not my idea of how we should communicate. However, reality here never seems to stop disappointing me. Because the story I told you is not an isolated case and what is even worse, Bulgarian society does not seem to be engaged in seeking a solution to the problem. And due to the facts I fear they just do not want one. It was less than a week ago when our notorious football star Hristo Stoichkov assaulted a Bulgarian photographer simply because he dared to try and take a picture of him while having dinner with his family in a restaurant. I think this took place in Spain which is even more embarrassing for us, being Bulgarians, because everybody could see how we communicate. I wonder what Spanish people may have thought witnessing this accident. If this is how our celebrities behave it is useless to try and guess what impression we, ordinary Bulgarians, would make on the rest of the world as a nation.

I am not knowledgeable about how people in other societies communicate and I do not even happen to know many foreigners. But I am convinced that in a civilized country such situations would simply never happen. Not only because the moment an accident occurs the police would materialize as if out of the blue but because people there are well mannered, civilized and know how to communicate without having to use their fists. Nevertheless, seeing things the way they are makes me aware of the danger to sound totally negative, but I am a firm believer in evolution and sooner or later, I would say sooner, we shall become part of the world which has already acquired the knack of good communication.

About marriage…

Why do people get married? Why do they desire to live together? Why do they spend most of their lives seeking for the soulmate they may never meet? Let us get down to fundamentals and find out the reasons.

Ever since our society exists we tend to follow certain models of lifestyle which are, by all means, relevant to the contemporary scene we take part in. And what are the stages every normal person nowadays is likely to pass through? We go to kindergarten; we attend high school and then, maybe, we choose university in order to find a proper job. Meanwhile, no sooner than we become able to determine independently our own future, we, perhaps even unconsciously, start looking for somebody to spend the rest of our lives with. Afterwards, having completed this arduous task, we usually contribute to the creation of the next generation and in all probability, by the time we have raised our children we will have already grown old. This basic sketch I have just drawn will doubtlessly turn out to be the driving force of a whole generation. And that is precisely where the rub appears.

That no feat of intelligence is so exacting as that required by two people who desire to live permanently together is undeniable. And it will remain so as long as people continue to live following forced lifestyle stereotypes and get married for wrong reasons. Few are the lucky ones that have actually been blessed to find their soulmates and live with them. But what about all those who decided to indulge in co-habitation unprepared? No wonder divorce rate is so high.

Marriage brings great happiness but requires qualities of selflessness, sacrifice and the continuous need for compromise. The question is how to achieve all that? No feat of intelligence, no fabulous wealth can prevent unhappiness if the one keyword I have been intently restraining from using this whole time is lacking. Needless to say, I mean love.

Extinct forms of animal life

Not many people are knowledgeable about extinct forms of animal life. Nevertheless you do not have to be an expert in the area to feel the fascination of a natural history museum where fossils and skeletons are on display. Almost everybody would enjoy such a tour where they can sense the mysterious atmosphere of pre-historic times and become acquainted with the remains of the animals that existed so long ago. In times when dinosaurs’ roar made the rocks tremble. In times when skies became alive with the dance of pterodactyls and the land shook up under the heavy steps of the giant mammoths. It is explicable that these primitive forms of life grab our attention. Be that as it may I believe there is yet another hidden and more philosophical aspect of this matter.

The key word here is extinct. The nature has its ways of showing living creatures how small and insignificant they are on the background of world on the whole. The great cataclysm which ended the dinosaurs’ era is probably one the most remarkable evidences supporting this statement. And while what happened to the dinosaurs is often perceived as an event irrelevant to people’s history I believe that we could yet accept it as a warning. An alert message that should not only keep us always aware of what could happen to our planet but also, in a way, recall us the real values of life. Moreover, in terms of increasing global warming nowadays, the distance of this problem becomes somehow illusive.

Here comes the inevitable question: what is the point of everything you are and everything you do since life the way you know it can vanish in a single flash? Most people choose to ignore the importance of this problem and live day by day. Disregarding and jeopardizing the life of the future generations. Others have indulged in making every possible endeavor to warn and inform the whole society that not everything is lost and people’s destiny still lies in their own hands. And very few are the ones that have actually taken real measures to preserve our planet and home.

Which group will you join?

За хората…

People are not who they were during the last conversation you had with them. They are who they have been throughout your whole relationship…

Приказка за Свирката /III част/

Очите ми се разшириха от ужас, когато видях как ръцете ми бързо започнаха да избледняват, сливайки се със сенките на гората. Чертите ми се размиваха, превръщайки лицето ми в маска на отчаянието, а давещият се някъде в мен инстинкт за самосъхранение, бе хищно погълнат от жадната за агония тъмнина.

Не след дълго, тялото ми вече го нямаше, а душата остана оголена, криейки се сред бледата призрачна мъгла. Сетивата на това, което бе останало от мен, бяха по-изострени от всякога, и не бе трудно да доловя леденото присъствие на своето друго Аз. Усетих го как ликува безмълвно и във висините на надменността му, намерих слабото му място, открих своя шанс. Уязвимостта му беше моментна и знаех, че няма да продължи дълго. Имах избор. Нямах очи, но вътрешният ми взор погледна нагоре и замечта.

Можех да полетя към небесата, отвъд мрака и мъглата, към добродушно блещукащите звезди. Към топлата усмивка на пълната луна, която ми намигаше съучастнически и сякаш ме подканяше да я достигна. Към свободата на отвъдния свят, където нямаше болка, а чувствата бяха само спомен. Към забравата…

После сведох погледа си и видях злото. Беше в моето тяло, а бодливите клонки на гордо изправените ели му правеха път със страхопочитание. Дори вятърът бе замлъкнал, дали отвратен от лъхащата поквара или уплашен, че самият той може да бъде уязвен. В този миг разбрах, че само аз мога да спася света от мрака, който се задаваше. Спомних си за своето пътешествие. Спомних си че имах цел. Спомних си за Свирката.

Не, всъщност нямах избор… Трябваше да продължа да се боря, да поправя грешките, да спася…себе си. Времето изтичаше, но вече знаех какво трябва да направя. Взех си сбогом със свободата и се спуснах към черната сянка.

Надолу. И надолу. И надолу…

 

28 декември… Равносметка

2007 не беше моята година, но ме научи на много. Не успях да постигна особени успехи нито в личен, нито в академичен план, а отгоре на това, с назначаването на Роналд Куман, Валенсия напълно започна да се разпада. Но докато представянето на любимият ми отбор не зависи точно от мен, то за останалата част от изтеклите 12 месеца, съм длъжен да поема пълна отговорност. Няма да се връщам към всяка една от грешките, които допуснах през изминалата година, защото истината е, че те бяха повече, отколкото ми се искаше. Освен това повечето от тях бяха плод на таланта ми да процедирам с ултимативни решения, така че, за добро или за зло, what is done is done и нищо не може да се направи. Изводите и заключенията ще запазя за себе си, тъй като на лист, те биха изглеждали твърде тривиални и лишени от оригиналност. Но на фона на всички останали, една поука изпъква твърде отчетливо за да си позволя да я пренебрегна.

“Ябълката няма да падне сама от дървото…”. Зависи от конкретната ситуация дали пасивността ще се определи като качество или недостатък. Но е абсолютно необходима ясна вътрешна оценка на въпроса, който независимо от своето специфично естество, тук винаги се свежда до избора – дали искам ябълката, или не. Ако отговорът е отрицателен, взирането нагоре към дървото става безпредметно. Ако пък е положителен, единственият полезен ход е да се покатериш и да вземеш това, което желаеш. В противен случай, някои друг ще го направи и ще те остави гладен и излъган. Образно казано…. или не чак толкова.

Приказка за Свирката /II част/

Не казах нищо. С пестеливо движение измъкнах камата от канията, а призрачната светлина пролази като отрова по съвършеното острие. Дали звукът привлече вниманието на Индианеца или някаква първобитна интуиция го предупреди за заплаха, но смехът му замря за секунда. Лицето му замръзна. Усмивката му не изчезна, но на фона на разширените от страх очи, придоби гротескно изражение.

Видях вътрешната борба в погледа му. Беше само на крачка от мен, прегърбил врат и търсещ, с отчаянието и припряността на жертва, пътят към спасението. Дали да се бори… или да бяга? Не изчаках да разбера кое бе избрал. Острието в ръката ми се раздвижи мълниеносно и изрисува с прецизността на художник семпла алена черта по мургавата шия. Последвалата тишина беше неземна, а въпроса в очите му не изгасна дълго след като душата му напусна тялото.

После се случи нещо, което бе възможно само насън. Отвърнах поглед от изстиващия труп и срещу себе си видях… себе си. Или някой, който можех да бъда. Някой, който щях да бъда ако бях направил един или два грешни избора. Някой, който явно продължаваше да съществува като представа. Някой който не се бе отказал… да бъде. В единия момент фигурата му стоеше неподвижна като каменна статуя, а в следващия украсената с кръвта на Индианеца кама вече се движеше хипнотизиращо, сочейки… мен.

Страха ме сграбчи като ноктите на гладен звяр, а паника скова треперещото ми тяло. Тогава си спомних за Индианеца, и разбрах, че нямам много време. Побягнах. Ала не бях изминал и няколко стъпки, когато думите му се впиха в мен.

“Не съществуваш.”

Посланието беше страшно, а гласът беше моят си…

8 декември… Когато се стъмни

Здрачът властно разперваше своето було, под призивния грак на рояк гладни врани. Лампите на Морската градина започнаха да проблясват една по една, но приглушената им светлина не достигна до мен. Позволих на стъпките си да ме отведат към тъмнината и нейния символизъм ме накара да се замисля. За хората. За това, че всички играем на криеница в живота и иронията е, че само когато падне мрак, се вижда кои сме в действителност.

Кой ще бъдеш ти?

Когато сенките изпълзят от ъглите и сковат душата ти в страх. Когато някой, когото обичаш напусне живота ти, отблъснат от силата на забранени чувства. Когато надеждата бавно започне да чезне, сред бушуващите вълни от препятствия и беди. Когато отражението в огледалото ти покаже някой, когото не познаваш… някой, когото ненавиждаш… някой, от когото се страхуваш.

Някои се крият, защитени в черупката на своята самота. Обезсърчени от развалата, и пазещи от света мислите, чувствата, мечтите си. Някои не понасят болката сами, и отчаяно търсят подкрепа във всяко усмихнато лице. Страхливо отвръщайки поглед от очите, които могат да ги предадат, които ще ги предадат заради тяхната уязвимост. Някои са малки хора, прекършени от бича на живота и готови да сключат черни сделки, за да оцелеят. Някои просто чакат, сковани от своята нерешителност и измъчвани от безкрайни въпроси и терзания.

Кой ще бъдеш ти?

Когато бремето, което носиш стане по-тежко от това, което можеш да понесеш. Когато гладът на душата ти е залъгван от фалшива утеха. Когато крайните срокове те обградят и ти се иска да избягаш. Когато обръчът на отчаянието се затегне около теб и не можеш да дишаш. Или когато стане тъмно…

Някои са дотолкова здраво оковани от дълга и отговорността, че нямат друг избор освен да се борят, да отвърнат на удара. Някои понасят плесниците на живота и продължават напред, в името на някаква цел. Някои прегръщат риска, привличайки късмета и опасностите. Превръщайки бъдещето си в хазартна игра. Някои се издигат от пепелта на своята апатия и смело тръгват към своето ново начало. А други все още стоят пред кръстопътя, търсейки знаци накъде да поемат…

Кой ще бъдеш ти?

А кой ще бъда аз?…