Shit HappenZ

Someone might sarcastically respond that we communicate through the magic of speech. But according to what I accidentally happened to be a witness of recently, makes this statement not only arrogant but entirely wrong as well.

Several weeks ago I was on my way to university when I saw a curios event through the bus window. There had obviously been a car accident and two big men were apparently ‘discussing’ it with a young lad by chasing him around the bus stop and trying to kick and punch him with such passion which could only be defined as pure and fierce face to face communication. Unfortunately as my bus continued on its way I could not see how this fascinating story came to an end but I certainly hope that the young man did not end up in hospital. Thinking about this event later I just could not have helped to disagree that those heavy guys had pretty convincing communication skills.

I have no idea if those men had or did not have a very good reason for their actions but fighting on the streets and throwing punches, like some cowboys from the Wild West, is not my idea of how we should communicate. However, reality here never seems to stop disappointing me. Because the story I told you is not an isolated case and what is even worse, Bulgarian society does not seem to be engaged in seeking a solution to the problem. And due to the facts I fear they just do not want one. It was less than a week ago when our notorious football star Hristo Stoichkov assaulted a Bulgarian photographer simply because he dared to try and take a picture of him while having dinner with his family in a restaurant. I think this took place in Spain which is even more embarrassing for us, being Bulgarians, because everybody could see how we communicate. I wonder what Spanish people may have thought witnessing this accident. If this is how our celebrities behave it is useless to try and guess what impression we, ordinary Bulgarians, would make on the rest of the world as a nation.

I am not knowledgeable about how people in other societies communicate and I do not even happen to know many foreigners. But I am convinced that in a civilized country such situations would simply never happen. Not only because the moment an accident occurs the police would materialize as if out of the blue but because people there are well mannered, civilized and know how to communicate without having to use their fists. Nevertheless, seeing things the way they are makes me aware of the danger to sound totally negative, but I am a firm believer in evolution and sooner or later, I would say sooner, we shall become part of the world which has already acquired the knack of good communication.

Why do people get married? Why do they desire to live together? Why do they spend most of their lives seeking for the soulmate they may never meet? Let us get down to fundamentals and find out the reasons.

Ever since our society exists we tend to follow certain models of lifestyle which are, by all means, relevant to the contemporary scene we take part in. And what are the stages every normal person nowadays is likely to pass through? We go to kindergarten; we attend high school and then, maybe, we choose university in order to find a proper job. Meanwhile, no sooner than we become able to determine independently our own future, we, perhaps even unconsciously, start looking for somebody to spend the rest of our lives with. Afterwards, having completed this arduous task, we usually contribute to the creation of the next generation and in all probability, by the time we have raised our children we will have already grown old. This basic sketch I have just drawn will doubtlessly turn out to be the driving force of a whole generation. And that is precisely where the rub appears.

That no feat of intelligence is so exacting as that required by two people who desire to live permanently together is undeniable. And it will remain so as long as people continue to live following forced lifestyle stereotypes and get married for wrong reasons. Few are the lucky ones that have actually been blessed to find their soulmates and live with them. But what about all those who decided to indulge in co-habitation unprepared? No wonder divorce rate is so high.

Marriage brings great happiness but requires qualities of selflessness, sacrifice and the continuous need for compromise. The question is how to achieve all that? No feat of intelligence, no fabulous wealth can prevent unhappiness if the one keyword I have been intently restraining from using this whole time is lacking. Needless to say, I mean love.

I see the bad moon arising.
I see trouble on the way.
I see earthquakes and lightnin’.
I see bad times today.

Don’t go around tonight,
Well, it’s bound to take your life,
There’s a bad moon on the rise.

I hear hurricanes ablowing.
I know the end is coming soon.
I fear rivers over flowing.
I hear the voice of rage and ruin.

Don’t go around tonight,
Well, it’s bound to take your life,
There’s a bad moon on the rise.

All right!

Hope you got your things together.
Hope you are quite prepared to die.
Looks like we’re in for nasty weather.
One eye is taken for an eye.

Don’t go around tonight,
Well, it’s bound to take your life,
There’s a bad moon on the rise.

Във всеки албум на Morcheeba има точно по една песен, която ми харесва. Излезлия през 2008 ‘Dive Deep’ не прави изключение, а ‘Enjoy The Ride’ определено беше моето парче за месец февруари.

Независимо от моментното ми настроение, всеки път когато си я пусна, ‘From the beginning’ успява да ме потопи дълбоко в дебрите на своя странен, тайнствен и мистичен свят, пропит от меланхолия и смътни спомени за нещо, което вече го няма. Няма връзка с текста, просто така ми действа. Дали само на мен?

Not many people are knowledgeable about extinct forms of animal life. Nevertheless you do not have to be an expert in the area to feel the fascination of a natural history museum where fossils and skeletons are on display. Almost everybody would enjoy such a tour where they can sense the mysterious atmosphere of pre-historic times and become acquainted with the remains of the animals that existed so long ago. In times when dinosaurs’ roar made the rocks tremble. In times when skies became alive with the dance of pterodactyls and the land shook up under the heavy steps of the giant mammoths. It is explicable that these primitive forms of life grab our attention. Be that as it may I believe there is yet another hidden and more philosophical aspect of this matter.

The key word here is extinct. The nature has its ways of showing living creatures how small and insignificant they are on the background of world on the whole. The great cataclysm which ended the dinosaurs’ era is probably one the most remarkable evidences supporting this statement. And while what happened to the dinosaurs is often perceived as an event irrelevant to people’s history I believe that we could yet accept it as a warning. An alert message that should not only keep us always aware of what could happen to our planet but also, in a way, recall us the real values of life. Moreover, in terms of increasing global warming nowadays, the distance of this problem becomes somehow illusive.

Here comes the inevitable question: what is the point of everything you are and everything you do since life the way you know it can vanish in a single flash? Most people choose to ignore the importance of this problem and live day by day. Disregarding and jeopardizing the life of the future generations. Others have indulged in making every possible endeavor to warn and inform the whole society that not everything is lost and people’s destiny still lies in their own hands. And very few are the ones that have actually taken real measures to preserve our planet and home.

Which group will you join?

People are not who they were during the last conversation you had with them. They are who they have been throughout your whole relationship.

Очите ми се разшириха от ужас, когато видях как ръцете ми бързо започнаха да избледняват, сливайки се със сенките на гората. Чертите ми се размиваха, превръщайки лицето ми в маска на отчаянието, а давещият се някъде в мен инстинкт за самосъхранение, бе хищно погълнат от жадната за агония тъмнина.

Не след дълго, тялото ми вече го нямаше, а душата остана оголена, криейки се сред бледата призрачна мъгла. Сетивата на това, което бе останало от мен, бяха по-изострени от всякога, и не бе трудно да доловя леденото присъствие на своето друго Аз. Усетих го как ликува безмълвно и във висините на надменността му, намерих слабото му място, открих своя шанс. Уязвимостта му беше моментна и знаех, че няма да продължи дълго. Имах избор. Нямах очи, но вътрешният ми взор погледна нагоре и замечта.

Можех да полетя към небесата, отвъд мрака и мъглата, към добродушно блещукащите звезди. Към топлата усмивка на пълната луна, която ми намигаше съучастнически и сякаш ме подканяше да я достигна. Към свободата на отвъдния свят, където нямаше болка, а чувствата бяха само спомен. Към забравата…

После сведох погледа си и видях злото. Беше в моето тяло, а бодливите клонки на гордо изправените ели му правеха път със страхопочитание. Дори вятърът бе замлъкнал, дали отвратен от лъхащата поквара или уплашен, че самият той може да бъде уязвен. В този миг разбрах, че само аз мога да спася света от мрака, който се задаваше. Спомних си за своето пътешествие. Спомних си че имах цел. Спомних си за Свирката.

Не, всъщност нямах избор… Трябваше да продължа да се боря, да поправя грешките, да спася…себе си. Времето изтичаше, но вече знаех какво трябва да направя. Взех си сбогом със свободата и се спуснах към черната сянка.

Надолу. И надолу. И надолу…

2007 не беше моята година, но ме научи на много. Не успях да постигна особени успехи нито в личен, нито в академичен план, а отгоре на това, с назначаването на Роналд Куман, Валенсия напълно започна да се разпада. Но докато представянето на любимият ми отбор не зависи точно от мен, то за останалата част от изтеклите 12 месеца, съм длъжен да поема пълна отговорност. Няма да се връщам към всяка една от грешките, които допуснах през изминалата година, защото истината е, че те бяха повече, отколкото ми се искаше. Освен това повечето от тях бяха плод на таланта ми да процедирам с ултимативни решения, така че, за добро или за зло, what is done is done и нищо не може да се направи. Изводите и заключенията ще запазя за себе си, тъй като на лист, те биха изглеждали твърде тривиални и лишени от оригиналност. Но на фона на всички останали, една поука изпъква твърде отчетливо за да си позволя да я пренебрегна.

“Ябълката няма да падне сама от дървото…”. Зависи от конкретната ситуация дали пасивността ще се определи като качество или недостатък. Но е абсолютно необходима ясна вътрешна оценка на въпроса, който независимо от своето специфично естество, тук винаги се свежда до избора – дали искам ябълката, или не. Ако отговорът е отрицателен, взирането нагоре към дървото става безпредметно. Ако пък е положителен, единственият полезен ход е да се покатериш и да вземеш това, което желаеш. В противен случай, някои друг ще го направи и ще те остави гладен и излъган. Образно казано…. или не чак толкова.

Не казах нищо. С пестеливо движение измъкнах камата от канията, а призрачната светлина пролази като отрова по съвършеното острие. Дали звукът привлече вниманието на Индианеца или някаква първобитна интуиция го предупреди за заплаха, но смехът му замря за секунда. Лицето му замръзна. Усмивката му не изчезна, но на фона на разширените от страх очи, придоби гротескно изражение.

Видях вътрешната борба в погледа му. Беше само на крачка от мен, прегърбил врат и търсещ, с отчаянието и припряността на жертва, пътят към спасението. Дали да се бори… или да бяга? Не изчаках да разбера кое бе избрал. Острието в ръката ми се раздвижи мълниеносно и изрисува с прецизността на художник семпла алена черта по мургавата шия. Последвалата тишина беше неземна, а въпроса в очите му не изгасна дълго след като душата му напусна тялото.

После се случи нещо, което бе възможно само насън. Отвърнах поглед от изстиващия труп и срещу себе си видях… себе си. Или някой, който можех да бъда. Някой, който щях да бъда ако бях направил един или два грешни избора. Някой, който явно продължаваше да съществува като представа. Някой който не се бе отказал… да бъде. В единия момент фигурата му стоеше неподвижна като каменна статуя, а в следващия украсената с кръвта на Индианеца кама вече се движеше хипнотизиращо, сочейки… мен.

Страха ме сграбчи като ноктите на гладен звяр, а паника скова треперещото ми тяло. Тогава си спомних за Индианеца, и разбрах, че нямам много време. Побягнах. Ала не бях изминал и няколко стъпки, когато думите му се впиха в мен.

“Не съществуваш.”

Посланието беше страшно, а гласът беше моят си…