Eдна майска нощ…

Една сълза се изтъркули бавно като самата вечност по лицето на момичето, но други не я последваха. Сълзата тупна безшумно върху възглавницата и сякаш неспособна да понесе самотата си, бързо избледня в топлата майска нощ. Момичето стисна очи и продължи да се взира в тавана. Зрението и се бе приспособило към тъмнината и тя позволи на въображението си да заиграе.

Слаб лунен лъч нахлу през прозореца на стаичката и освети черен паяк, спотаил се в таванския ъгъл, навярно дебнещ за късна вечеря. Момичето проследи с поглед как паякът, дали раздразнен от внезапно нахлулата светлина, или може би най-сетне съзрял плячка, мигновено се раздвижи и изчезна от полезрението и. Съвършената бяла паяжина се полюля едва доловимо от движението, като зловещ призрак устремил се към мрака, а после всичко отново замря.

Лунната светлина изчезна също така внезапно, както се бе появила, сигурно забулена от скитащите се из небесата майски облаци. Момичето стисна очи и потисна плача си. Но се боеше. Боеше се от тъмнината, от самотата, от неизвестното… а най-много се боеше от самата себе си…

Лек и топъл ветрец, подел нощна разходка из заспалият град, развя нежно стръковете трева навън, навести за миг стаичката, и прошепна своето пролетно послание. На лицето на момичето грейна усмивка, която казваше всичко. Усмивка, която напомняше златен майски изгрев. Усмивка, която прогонваше всички страхове. Усмивка, която даваше… надежда…

После момичето заспа, но усмивката дълго не напусна лицето и. А вятъртът безшумно се изниза през отворения прозорец и продължи по своя път.

What will you do?

Some young soldiers who had recently joined the army were being trained in modern ways of fighting, and one of the things they were shown was how an unarmed man could trick an armed enemy and take his weapon away from him. First one of their two instructors took a knife away from the other, using only his bare hands; and then he took a rifle away from him in the same way.

After the lesson, and before they went on to train the young soldiers to do these things themselves the two instructors asked them a number of questions to see how well they had understood what they had been shown. One of the questions was this: ‘Well, you now know what an unarmed man can do against a man with a rifle. Imagine that you are guarding a bridge at night, and that you have a rifle. Suddenly you see an unarmed enemy soldier coming towards you. What will you do?’

The young soldier who had to answer this question thought carefully for a few seconds before he answered, and then said, ‘Well, after what I have just seen, I think that the first thing I would do would be to get rid of my rifle as quickly as I could so that the unarmed enemy soldier couldn’t take it away from me and kill me with it!’

20 май… Не съм един от тях…

20 май 2007 година беше ден за избори. Имах нещастието да се окажа член на секционната избирателна комисия, като вината за това си беше изцяло моя. Ето какво всъщност се случи:

Един ден безгрижно се прибирах от лекции, когато мобилният ми телефон започна да звъни. Тъй като предната нощ не бях спал, ми отне известно време докато осъзная, че може би трябва да реагирам по някакъв начин. Веднъж стигнал до това умопомрачително заключение, придобих решителност и с властен замах посегнах към джоба си за да извадя телефона. Натиснах с отработено движение зеленото копче и магията на безжичната комуникация ме свърза с майка ми.

- Искаш ли да спечелиш 20 лева? – каза тя с тон, подсказващ че няма много време за приказки.

- Ами искам. – отвърнах наивно и дори не попитах за какво става дума. Предположих, че пак ще бъда квестор на олимпиада по математика или някой предварителен изпит за кандидат-гимназисти. Впоследствие с подозрение заключих, че двадесет лева за три часа, през които можех да си напиша едно-две домашни по Международен икономикс, са твърде щедро възнаграждение. Уви, оказа се че съмненията ми съвсем не са били неоснователни.

И така, за да заслужа банкнотата с лика на Стефан Стамболов, трябваше да стана в 5.00 сутринта и да изтърпя 16 часов квалифициран труд, състоящ се в стоенето на един ученически чин и правенето на нищо. Който ме познава добре, би разсъдил, че няма по-подходящ човек за тази работа от мен. Така си казах и аз. И в действителност, при равни други условия, ядрото на това заключение ще бъде вярно. Но, разбира се, в практиката нещата не винаги протичат така, както сме планирали. Защото, знаете ли, да наблюдаваш цял ден български граждани, които дават своя вот, може да бъде изключително изтощаващо и попиващо всякакви вътрешни сили начинание.

Мъчително е да наблюдаваш старите хора, които, рискувайки менталното и, най-вече, физическото си здраве, са станали с петлите, само за да дойдат да гласуват. Потискащо да гледаш лицата им. Погледите им са изтерзани и гладни, помътнели от горчив опит и лишени от здрав разум. А походката им подозрително напомня зомбитата от „Нощта на живите мъртви“. Но най-страшни са очите им… зли, изпълнени с мрачна решителност и инат. Не преувеличавам…

А кои бяха останалите? Дори не искам да си спомням физиономиите им, защото някои от тях бяха почти гротескни. Поне в моите очи. Това са хората, които слушат чалга. Хората, които се напиват вечер и бият я жената, я детето, в зависимост от това кой пръв се изпречи пред погледа им. Хората, които вярват в месии. Хората, които искат някой да дойде и да ги „оправи“.

Да, това са хората които гласуваха. Това са хората, които определят съдбата ни. Това е българския народ…

Не съм един от тях…

Поговорка на джунглата

Четирима са те, все така ненаситни от век на век:

чакалски уста,

лешоядово гърло,

маймунски ръце

и очи на човек…

Face-to-face communication cannot be beaten

The European Champion’s league finale between Liverpool and Milan is scheduled on May the 23. Imagine that you are a fan, who wants to support his favorite team. Now tell me, what would you rather do – sit at home watching the game on TV or actually being at the stadium, breathing in the unique atmosphere? Provided you have the opportunity to choose, that is to say. The answer is needless – you can see my point.

Nowadays alternative means of communication have mushroomed all over the world. The good old romantic letters have been almost completely replaced be e-mails. Internet is undoubtedly a tremendous source that enables people to communicate with each other practically ignoring distances. Nor should we fail to mention cell phones, which every self-respecting contemporary has to be in possession of. But I do not think the purpose of these alternatives is to replace face-to-face communication, moreover, in my opinion, they will never be able to do that. Because that is what they are – only alternatives, and as fast as they are growing, they can never dare to challenge face-to-face communication.

Be that as it may, people need diversification. Let me come back to the metaphor I used at the beginning of this paper. Some of us may not be able to go and see the match. And this doesn’t mean they shouldn’t have the chance to watch it. Fortunately, they can do so by means of TV. The same holds true as regards to communication. Sometimes face-to-face communication is simply impossible. I do not need to list all the circumstances which could cause that. But when this happens, we are happy we have an alternative. Internet, a phone and whatsoever.

But can you replace the feeling of being over the moon when kissing a girl? Can you hear the laugh of your friends when chatting with them? Can you see their smiles? Or their sad faces when searching for comfort? Unlikely. Because what face-to-face communication still has to offer is beyond the potential of every possible replacement. And this does not mean we shall not continue to improve these means of communication. But a human face, the eyes of your girl when telling her she is the only one have no substitutes. That’s probably one more reason that makes life worthwhile.

8 май… Амбиция

Див кучешки лай оглася опустелите улици. Хищен вой изпълнен със заплаха и всяващ страх? Или тъжен, гладен зов, търсещ помощ и милосърдие? Не знам…

Днес червената лампичка, която от известно време светеше предупредително в главата ми, най-после изгасна. Дали защото изпълни своето предназначение или просто се умори да ме чака да и обърна внимание? Всъщност, може би, и двете…

Сега вече всичко е ясно и мога да продължа напред без надежда и заблуда. Измамни чувства, сравними с наркотик. Могат с лекота да те пренесат на седмото небе… но когато дойде времето да слезеш на земята, те няма да са там за да те върнат. И тогава ще осъзнаеш, че разстоянието от рая до реалността може да бъде много, много болезнено.

Мисля да спра да пиша тук. Поне за известно време. Това твърде много заприлича на дневник, а дневниците са пристрастяващи.

Днес едно чувство пламна в ума ми. Виждал съм го и преди, но не съм го изпитвал. Горяща кибритена клечка, която показва магията на огъня, но угасва, запазвайки тайните на стихията. Как да съхраня пламъка, как да запаля огъня, как да го накарам да гори в мен? Отговаря ми само кучешкия лай отвън…

Ще ми се да знаех какво значи…

6 май… Проклятие

Здрачът се спуска на талази от небето и властно забулва притихналия град. Дори лекият пролетен ветрец е замлъкнал в почит към царството на нощта. Изведнъж ми се приисква да съм там, навън. Да вдишам от свежия майски въздух, да забродя по мистичните пътеки на Морската градина и да се слея с мрака. Но не мога…

Поглеждам към масата, която използвам за бюро и там срещам неодобрителния поглед на 8 глава. Обединила сили с чувството за дълг, тя ме държи втори ден окован вкъщи и чака нетърпеливо да се опознаем. Така както и обещах. Извръщам почти засрамено взора си и въздъхвам тежко. Нямам сили дори да опитам. Сякаш съм прокълнат да върша всичко друго, но не и това което трябва.

Чудя се как ли би реагирал г-н Атанасов ако утре му кажа, че някакво мистериозно проклятие е надвиснало над мен, и затова не съм успял да си направя контролното. Въображаемият му отговор ме кара да завърша мъдрите си размисли.

Мъка, мъка… както би казала Соня…

Money is the root of all evil

Doubtlessly money is the driving force of our world. And yet, it’s very often burdened with negative meaning. The assumption that money is a symbol of progress and success is hardly popular. Why is that so?

Certainly, sometimes, the strife for money can make people lose their awareness of the real values of life. It’s as if we become predators, waiting greedily to pounce on the first opportunity that comes our way to get hold of some cash. Ignoring moral standards, conscience and limits of humanity whatsoever. Eliminating everything and everyone that might lead us away from the sacred purpose. Disregarding kindness, friendship or love. Transforming our world into a jungle. Only that in the jungle creatures struggle and kill to survive. They are left with no other choice. But here the goal is different. There is no such thing as enough money. Once you engage in seeking wealth you probably will not be able to stop. And your soul will be doomed to personal and moral decay. You will not see the difference, even worse – you will not care.

But let us get down to fundamentals and let us do so with less drama this time. The old proverb says “Money makes the world go round” and we shall admit this is true. Everybody wants to be successful, to make headway, and money just happens to be the reward for those of us who manage to progress. As simple as that. I see no evil here.

Maybe money is the root of all evil because people interpreted its importance this way. And probably it’s the best idea to get down to earth and put up with this. Whether we like it or not. Because, going to the bakers for a piece of bread implies having some money in our pocket. The same holds true for buying health and education. The key word is moderation.

Devoting our lives to making money is a waste of time. Not having a penny in your pocket makes you pathetic. Even in your own eyes. So stick in between.

4 май… Изгубен

Още щом се срещнах с тихото, сиво утро на 4 май, разбрах че това ще бъде един тягостен и безличен ден. Изцяло в хармония с настроението, което ме връхлетя вчера. Натрапчива хармония, чието единствено предназначение беше да ме захвърли безжалостно в глъбините на собствените ми мрачни мисли. Оставяйки ме без изход, без пролука за бягство. Опитах се да се примиря. Отново не успях…

Сега е нощ. Поглеждам към небето и звездите ми намигат многозначително. Може би ми напомнят, че е време за послание. Послание от мен… за мен. Замислям се, но в ума ми се е настанила странна празнота. Търся с поглед луната за помощ, но не я намирам. Изглежда ще трябва да се справя сам…

Мисълта ми тече бавно и мудно. И засича… като стар компютър. Малко плашещо сравнение, тъй като е ясна съдбата на старите компютри. Никой не се занимава да ги обновява, просто няма смисъл. Всеки си купува нов…

Една дума ме напада ненадейно като лятна буря. Изневиделица. Без пощада. Тя няма облик, няма очертания. И въпреки това усещам как ме сочи с пръст. И ми казва:

„Изгубен…“

3 май… Разочарование

Един майски ден… лъчите на слънцето жизнерадостно огряваха земята, а хапещия пролетен ветрец смътно напомняше за отминалата зима. Събудих се с добро настроение, а щом дръпнах пердетата и погледът ми се взря в безбрежното синьо небе, щастлива усмивка озари лицето ми. Както винаги, добре познатото чувство на подозрение се насади в ума ми. Не че някога ме е напускало… Но в мигове на щастие, дори да е толкова простичко като усмивката, която носи едно слънчево утро, сетивата ми сякаш се изострят, готови да понесат подъл удар от съдбата.

Изтиках предчувствията си на заден план, приготвих се бързо за училище, пропуснах покрай ушите си напомнянето на майка ми, че не съм закусил, и потеглих към неизвестното…

В края на деня, излизам на балкона, поглеждам към бледата пълна луна, водеща неравна борба с прииждащите мрачни облаци и осъзнавам, че е време за равносметка. Осъзнавам, че е време да срещна погледа на разочарованието. Поглед, който дири моят взор, сякаш от цяла вечност. А всъщност от толкова, толкова кратко…

Чета написаното досега и саркастична усмивка пролазва по лицето ми. Всичко звучи толкова драматично, толкова изкуствено, като извадено от сапунен сериал. Но това, което чувствам е истинско. Истинска е тъгата, истинско е и разочарованието. И болката е истинска. Иска ми се да не бяха, иска ми се всичко да беше илюзия, сътворена от скучаещия ми мозък… но не е така…

В момента се чувствам странно. Все едно имам отговора на дадена задача, без да притежавам решението. Знам как да достигна до него, но не знам дали минаването през всички етапи ще ми донесе някакво удовлетворение. По-скоро ще внесе още смут, объркване и тъга. Може би засега ще се задоволя с отговора, решението ще оставя за по-късно…

Но това не е достатъчно. Този настойчив поглед ощи ме следи. Вече е навсякъде и става все по-трудно да го избегна. Не знам колко още ще издържа. Не знам какво ще стане когато погледите ни се срещнат. Но е сигурно, че нещата ще се променят. И няма да е за добро…

Ще продължа дълбоките си разсъждения някои друг път… може би утре… Сега трябва да си лягам, защото утре сутрин ще трябва да стана рано за да се срещна с една тълпа хора и да им прочета размислите си. Ще бъда сам в това начинание. Сам. С едничката утеха, че никой няма да ме слуша…

За заключение, ще модифицирам една стара поговорка, която сега ще гласи „Денят се познава от сутринта, само когато тя е гадна…“