Deja Vu

Вятърът на промяната ме застига. Необикновен полъх пролазва по тялото ми, носейки убийствена безнадеждност. Въздъхвам с почуда и приемам болката. Ала силата и е зашеметяваща. Опитвам се да устоя на натиска, но, предаден от собствената си самоувереност, загубвам равновесие. Пропадам в тъмна пропаст устремен към дъно, което знам че не съществува. Падам в мрака, а армия от въпроси щурмува главата ми. Предвожда ги “Защо?”. Знам, че не мога ги спра. Не мога да ги надвия. Затова не се и опитвам…

“Защо?”

…отварям вътрешния си взор, търсейки воля. Намирам я с много усилия. Мощните тласъци, запращащи ме надолу отслабват, и съзнанието ми бавно започва да отблъсква хаоса. Разбирам, че трябва да се хвана за нещо. Протягам ръце, но наоколо има само празнота. Казвам си, че още е рано…

“Защо?”

…едва възвърнал трезвостта си и нова вълна въпроси ме застига, заплашвайки отново да ме повлече. Отказвам да се предам на реалността. Още е рано. Заспивам…

“Защо?”

…чакат ме странни кошмари. Толкова истински, че ме карат да загубя представа за сън и действителност. Картината на собственото ми нещастие изгубва очертания и се превъща в лишена от смисъл цапаница. Дали е само кошмар? Дано. И все пак не искам да се събудя. Не искам да се връщам там. Не още. Рано е…

“Защо?”

…минава време. Не знам колко точно. Не е нито малко, нито много. Но вече трябва да се събудя. Отварям очи и мигом ги присвивам. Светлина! Дали е истина? Вдигам отново поглед и радостно забелязвам, че мрака вече го няма. Не съм в пропаст. Не падам…

“Защо?”

…въпросите най-накрая ме настигат и с изненада установявам, че се държа здраво на краката си. Без да трепвам. Започвам да давам отговори… Болката се връща, но вече е друга. Като от заздравяваща рана. Не и обръщам внимание и продължавам напред към пълното изцеление…

“Защо?”

Животът е низ от победи и загуби. Тъй като трябва да има равновесие. Поне според моята “Теория на компенсациите”. Знам, че вятърът на промяната ще ме застигне отново. Déjà Vu. Но тогава ще знам какво да правя. Ще знам как да постъпя.

“Защо?”

“Сещам се.”

“Бил съм тук и преди…”