Shit HappenZ

Не се сещам за случай, в който да съм действал инстинктивно, ирационално, необмислено, и да не съм сбъркал. Изглежда съмнението, предпазливостта и трезвия поглед върху нещата около мен, често играят ролята на привидно добри съветници, дотолкова доколкото ми помагат да преоценя многократно дадена ситуация и да установя всички възможни последици от своите действия, по този начин забавяйки развръзката. Ала крайният резултат винаги се оказва изключително любопитна комбинация от спонтанно взето решение, основано преди всичко на емоция и чувства, но същевременно твърде добре оценено, с предвидени последствия и почти напълно изключен елемент на изненада относно цялостният изглед на картината, такава каквато е била преди, такава каквато е, и такава каквато ще бъде след…

Няма как да не изникнат на преден план определени въпроси. Например, какъв е смисълът от предпазливостта, след като изходът, в крайна сметка, се оказва един и същ? И може би най-озадачаващият, объркващ, и ненамиращ своя закономерен отговор въпрос – защо, въпреки съвсем ясната, внимателно установена и категорична оценка, даваща пълна представа за негативните последици от предприетите действия и скриваща всякакви перспективи за успешен завършек на начинанието, защо, въпреки нея, аз все пак правя това, което съм си наумил в самото начало?

Ставаше късно.

От небето бяха надвиснали сърдити юнски облаци, вещаещи буря. Въздухът трепереше от напрежение, а мъчителна жега се спускаше на талази към земята. Странната кост, изпъкнала от китката ми, пулсираше с неравномерен ритъм, сякаш в синхрон с топлите вълни които ме задушаваха, а болката при допир бе необикновена. Едва доловима на моменти и в следващия миг смазваща и съкрушителна с хаотична мощ. Нямах шанс да я игнорирам. Не повече отколкото да пренебрегна хаосът, възцарил се в душата ми.

Някъде в далечината дочух глух тътен от гръмотевица и първичните ми инстинкти ме накараха да забързам крачка. Едва в мига, в който го направих, осъзнах че вървя. Без да спирам, избърсах с ръкав потта от челото си и се огледах наоколо. Пусти, безмълвни къщи се взираха в мен с укор и враждебност и почти дочух хоровия им шепот: “Махай се! Мястото ти не е тук. Скъпа цена ще заплати този, който наруши покоя ни…”

Пълзящата ръка на страха ме сграбчи с лепкавите си пръсти и заключи хват в гърлото ми. Усетих как се задушавам, а сковаващото чувство на обреченост почти ме накара да се предам. На границата на съзнанието и лудостта на безизходицата си спомних…: “Аз не се предавам. Никога…”

Отблъснах паниката и с неимоверни усилия възвърнах способността си да дишам. Още една гръмотевица разтърси небосвода и отрезви мисълта ми. Този път беше по-близо. И още преди да си го помисля, ситни капки дъждец, подканяни от лекия вятър, заиграха причудлив танц с въздуха. Погледнах плахо към къщите, но те бяха зъмлъкнали. Зачудих се какво означава това. Дали бяха оттеглили посланието си? Или търпеливо изчакваха да допусна грешка за да си отмъстят? Интуицията ми бе заглушена и само неотменно съпътстващото ме чувство на подозрение и предпазливост ми подсказваше, че трябва да спра докато все още мога. Но нещо ме теглеше напред. И възнамерявах да разбера какво. А когато дойдеше време да платя цената на знанието… тогава не знам…

Прокарах пръсти през мократа си коса и продължих да се движа. Лабиринтът от тесни и пусти улички трябваше да ме обърка, ала прииждащата буря ми вдъхваше странен кураж. Движех се целеустремено, с мрачен, решителен поглед и уверена стъпка. Като че ли знаех къде отивам… какво искам… как да го постигна. Едно желано лице изгря в съзнанието ми и аз се пресегнах да го докосна. И тогава болката в китката ми се появи отново. Извиках от агония и се превих в отчаян опит да запазя равновесие. Не знам колко време измина преди спъзъмът да отмине. Когато отворих очи, взорът на дясното ми око беше белязан от странна черна точка. Разтърках трескаво очи, но тя не изчезна. Приех, че това е знак. Но за какво?

Дъждът продължаваше да вали и аз закрачих напред, търсейки отговори на незададени въпроси. В дъното на тъмната уличка забелязах нещо… някого… Тъмен силует, забулен с черна качулка, седнал в калната земя и застинал в безмълвно очакване. Внезапно мислите ми загубиха смисъл, съзнанието ми се предаде на хаоса и единствено краката ми продължиха да следват избраната посока. Достигнах до силуетът, а желанието ми бе да го задмина колкото може по-бързо. Но тялото ми отказваше да се подчини. Заковах се на място, притеглян от поглед, който не исках да срещам и се обърнах насила.

Последното нещо, което запомних преди да се събудя, беше подигравателен кикот, в който нямяше нищо човешко…

Have you ever wondered what your life would have been like if you had done something differently? Thinking about the opportunities you failed to pounce on. Things you did not say, moments you did not seize. I believe everyone has. Sometimes, actually, perhaps too often. What we seldom remember however, are the very reasons that forced us not to do something. Maybe we do miss many of the shots we never took. But shouldn’t we consider the counterpoint? Namely the things we did and have the greatest regrets for altogether.

The truth is that if we got the chance to go back in time in order to make a difference things would have turned out to be not so black and white to us. By all means we would have faced all the doubts, the hesitations that had stopped us before. Every single act has its inevitable consequences. When we think about the shots we never took we must consider this. Because, being passive, may have actually been the right way to act at the time. So, stop worrying about the past, and focus on the shots you are about to take on the future.