Shit HappenZ

Очите ми се разшириха от ужас, когато видях как ръцете ми бързо започнаха да избледняват, сливайки се със сенките на гората. Чертите ми се размиваха, превръщайки лицето ми в маска на отчаянието, а давещият се някъде в мен инстинкт за самосъхранение, бе хищно погълнат от жадната за агония тъмнина.

Не след дълго, тялото ми вече го нямаше, а душата остана оголена, криейки се сред бледата призрачна мъгла. Сетивата на това, което бе останало от мен, бяха по-изострени от всякога, и не бе трудно да доловя леденото присъствие на своето друго Аз. Усетих го как ликува безмълвно и във висините на надменността му, намерих слабото му място, открих своя шанс. Уязвимостта му беше моментна и знаех, че няма да продължи дълго. Имах избор. Нямах очи, но вътрешният ми взор погледна нагоре и замечта.

Можех да полетя към небесата, отвъд мрака и мъглата, към добродушно блещукащите звезди. Към топлата усмивка на пълната луна, която ми намигаше съучастнически и сякаш ме подканяше да я достигна. Към свободата на отвъдния свят, където нямаше болка, а чувствата бяха само спомен. Към забравата…

После сведох погледа си и видях злото. Беше в моето тяло, а бодливите клонки на гордо изправените ели му правеха път със страхопочитание. Дори вятърът бе замлъкнал, дали отвратен от лъхащата поквара или уплашен, че самият той може да бъде уязвен. В този миг разбрах, че само аз мога да спася света от мрака, който се задаваше. Спомних си за своето пътешествие. Спомних си че имах цел. Спомних си за Свирката.

Не, всъщност нямах избор… Трябваше да продължа да се боря, да поправя грешките, да спася…себе си. Времето изтичаше, но вече знаех какво трябва да направя. Взех си сбогом със свободата и се спуснах към черната сянка.

Надолу. И надолу. И надолу…

2007 не беше моята година, но ме научи на много. Не успях да постигна особени успехи нито в личен, нито в академичен план, а отгоре на това, с назначаването на Роналд Куман, Валенсия напълно започна да се разпада. Но докато представянето на любимият ми отбор не зависи точно от мен, то за останалата част от изтеклите 12 месеца, съм длъжен да поема пълна отговорност. Няма да се връщам към всяка една от грешките, които допуснах през изминалата година, защото истината е, че те бяха повече, отколкото ми се искаше. Освен това повечето от тях бяха плод на таланта ми да процедирам с ултимативни решения, така че, за добро или за зло, what is done is done и нищо не може да се направи. Изводите и заключенията ще запазя за себе си, тъй като на лист, те биха изглеждали твърде тривиални и лишени от оригиналност. Но на фона на всички останали, една поука изпъква твърде отчетливо за да си позволя да я пренебрегна.

“Ябълката няма да падне сама от дървото…”. Зависи от конкретната ситуация дали пасивността ще се определи като качество или недостатък. Но е абсолютно необходима ясна вътрешна оценка на въпроса, който независимо от своето специфично естество, тук винаги се свежда до избора – дали искам ябълката, или не. Ако отговорът е отрицателен, взирането нагоре към дървото става безпредметно. Ако пък е положителен, единственият полезен ход е да се покатериш и да вземеш това, което желаеш. В противен случай, някои друг ще го направи и ще те остави гладен и излъган. Образно казано…. или не чак толкова.

Не казах нищо. С пестеливо движение измъкнах камата от канията, а призрачната светлина пролази като отрова по съвършеното острие. Дали звукът привлече вниманието на Индианеца или някаква първобитна интуиция го предупреди за заплаха, но смехът му замря за секунда. Лицето му замръзна. Усмивката му не изчезна, но на фона на разширените от страх очи, придоби гротескно изражение.

Видях вътрешната борба в погледа му. Беше само на крачка от мен, прегърбил врат и търсещ, с отчаянието и припряността на жертва, пътят към спасението. Дали да се бори… или да бяга? Не изчаках да разбера кое бе избрал. Острието в ръката ми се раздвижи мълниеносно и изрисува с прецизността на художник семпла алена черта по мургавата шия. Последвалата тишина беше неземна, а въпроса в очите му не изгасна дълго след като душата му напусна тялото.

После се случи нещо, което бе възможно само насън. Отвърнах поглед от изстиващия труп и срещу себе си видях… себе си. Или някой, който можех да бъда. Някой, който щях да бъда ако бях направил един или два грешни избора. Някой, който явно продължаваше да съществува като представа. Някой който не се бе отказал… да бъде. В единия момент фигурата му стоеше неподвижна като каменна статуя, а в следващия украсената с кръвта на Индианеца кама вече се движеше хипнотизиращо, сочейки… мен.

Страха ме сграбчи като ноктите на гладен звяр, а паника скова треперещото ми тяло. Тогава си спомних за Индианеца, и разбрах, че нямам много време. Побягнах. Ала не бях изминал и няколко стъпки, когато думите му се впиха в мен.

“Не съществуваш.”

Посланието беше страшно, а гласът беше моят си…

Здрачът властно разперваше своето було, под призивния грак на рояк гладни врани. Лампите на Морската градина започнаха да проблясват една по една, но приглушената им светлина не достигна до мен. Позволих на стъпките си да ме отведат към тъмнината и нейния символизъм ме накара да се замисля. За хората. За това, че всички играем на криеница в живота и иронията е, че само когато падне мрак, се вижда кои сме в действителност.

Кой ще бъдеш ти?

Когато сенките изпълзят от ъглите и сковат душата ти в страх. Когато някой, когото обичаш напусне живота ти, отблъснат от силата на забранени чувства. Когато надеждата бавно започне да чезне, сред бушуващите вълни от препятствия и беди. Когато отражението в огледалото ти покаже някой, когото не познаваш… някой, когото ненавиждаш… някой, от когото се страхуваш.

Някои се крият, защитени в черупката на своята самота. Обезсърчени от развалата, и пазещи от света мислите, чувствата, мечтите си. Някои не понасят болката сами, и отчаяно търсят подкрепа във всяко усмихнато лице. Страхливо отвръщайки поглед от очите, които могат да ги предадат, които ще ги предадат заради тяхната уязвимост. Някои са малки хора, прекършени от бича на живота и готови да сключат черни сделки, за да оцелеят. Някои просто чакат, сковани от своята нерешителност и измъчвани от безкрайни въпроси и терзания.

Кой ще бъдеш ти?

Когато бремето, което носиш стане по-тежко от това, което можеш да понесеш. Когато гладът на душата ти е залъгван от фалшива утеха. Когато крайните срокове те обградят и ти се иска да избягаш. Когато обръчът на отчаянието се затегне около теб и не можеш да дишаш. Или когато стане тъмно…

Някои са дотолкова здраво оковани от дълга и отговорността, че нямат друг избор освен да се борят, да отвърнат на удара. Някои понасят плесниците на живота и продължават напред, в името на някаква цел. Някои прегръщат риска, привличайки късмета и опасностите. Превръщайки бъдещето си в хазартна игра. Някои се издигат от пепелта на своята апатия и смело тръгват към своето ново начало. А други все още стоят пред кръстопътя, търсейки знаци накъде да поемат…

Кой ще бъдеш ти?

А кой ще бъда аз?…

Колко от изборите които ежедневно правим имат значение? Кои от тях действително променят посоката, в която се движим? Дали дори най-незначителното наглед решение може да преобърне целия ни свят? Ако е така, какъв е смисълът на всичко, какъв е смисълът да създаваме цели, да ги преследваме, да ги обичаме… щом можем да ги изгубим само за миг невнимание… за миг липса на късмет?

Някои хора вярват, че упоритостта, желанието, вътрешната увереност и духът могат да ни отведат до върховете на щастието такова, каквото е то според нашите разбирания. Че всичко зависи единствено от самите нас и както победите, така и провалите са си само наши. Вярвам че е така.

Но това ме плаши. Не защото не вярвам в силите си. Не защото искам нечия помощ. А защото когато направя грешка, когато се отклоня от рамките на това, което смятам за правилно, тогава ще трябва да се боря със самия себе си. Със собствените си разбирания, собствените си ценности, собствените си мечти. И страшното е, че наистина не знам коя част от мен ще надделее. Дори не знам коя част от мен искам да го направи. За пръв път, през целия си съзнателен житейски път, се чувствам… без посока.

Усещам как светът се върти, как хората вървят по своите пътеки, преследвайки своите цели, желания, мечти. А самият аз съм заклещен някъде по средата на един или няколко избора, които могат да променят всичко. И докато всички останали се движат към своето щастие, аз пропилявам това безценно време в догадки без край… във въпроси без отговор.

Да, всичко зависи единствено от мен…

Но ми се иска в тези мигове на мрачни размисли…. да не бях сам….