Шкафче…

Има дни, в които на човек не му върви особено. А някои път не са дни, а отделни случки, които сами по себе си не дават особено отражение върху самият ден като цяло, но за сметка на това нанасят трайни и трудно поправими щети в перспектива. За зла беда, тези събития имат любопитната склонност да се случват в твърде неподходящи моменти, а допълниетелен бонус към тях е правопропорционалната зависимост между степента на вредата и свидетелите на ставащото. Или с други думи, колкото по-излагаща за нещастния потърпевш е ситуацията, толкова повече хора ще я видят.

Преди време, мисля че се падаше третия или четвъртия ден от моето назначение на работа, се оказа че в офиса на отдела, занимаващ се с британски данъци има нужда от шкафче. Нововъведението изглеждаше наложително, предвид факта, че цялата поща, с която досега се е занимаваше отделът по документите, предстоеше да бъде вместена в нашите задължения, а съответно и нашият офис. Тук трябва да вметна, че бях единствен представител на силният пол в нашият отдел и, беше логично, всяка задача свързана с физически усилия да бъде автоматично зададена на мен. Разбира се, излишно е да споменавам, че подобни дейности не влизаха по правило в длъжностната ми характеристика, но както често се случва в живота, и тук правото на избор бе по-скоро формалност. В тази насока се сещам за един мой приятел, който беше стажант в престижна банка, а му се е налагало да завива крушки, така че, предполагам, нямам от какво да се оплаквам. И така, една от колежките ми рече:

- Митко, ще използваме шкафчето от съседната стая, нали ще ми помогнеш да го пренесем двамата дотук? – Погледнах я с нелепа смесица от готовност, самоувереност и дори леко снизхождение, а изражението на лицето ми навярно издаваше какво си мислех. Може би тук е редно да спомена, че преди време работех като разпоредител в отдел „Плодове и зеленчуци” в един магазин, а естеството на работата до голяма степен се състоеше от мъкнене на въпросния товар от едно място на друго, като обемът и тежестта му нерядко надвишаваха собственото ми тегло. Именно поради това идеята да пренеса едно нищо и никакво шкафче на един къс коридор разстояние ми се струваше като детска игра, а мисълта някои да трябва да ми помага за начинанието едва не ме накара да разсмея. Въпреки това, след първоначалната си реакция, се усмихнах скромно и отвърнах:

- Разбира се. Дори мисля, че ще се справя и сам, ела само да ми покажеш къде се намира. – Беше ред на колежката – казваше се Рени – да ме погледне с преценяваща усмивка, която недвусмислено загатваше съмнението и в моите физически умения. Не за пръв път ми се случваше да бъда подценяван в това отношение, поради което благосклонно и простих невежеството и дори не сметнах за необходимо да се обаждам. В крайна сметка, само след няколко минути тя щеше да се чувства глупаво, а не аз, нали?

Прекосих коридора с властна и уверена походка, а Рени извади картата си и отвори вратата – всяка стая се отваряше с карти, а достъпът на моята беше ограничен поради факта, че тъкмо бях посъпил на работа. Царствено пристъпих вътре и се озовах в отдела по обработване на документи, където впрочем, нямаше как да не забележа, също преобладаваха дамите. Почти никой не ни обърна внимание и ние се насочихме към един от ъглите на помещението. С леко притеснение забелязах, че въпросната мебел, която трябваше да транспортираме, всъщност изглеждаше малко по-внушително отколкото си я представях. Беше поне два метра висока, имаше шест рафта и макар материалът да не беше твърде масивен, щеше да е невъзможно да я пренеса сам. За щастие, без дори да съм продумал, Рени помоли един колега който седеше наблизо за помощ и той се отзова веднага. Беше младеж, приблизително на моите години, но малко по-нисък и малко по-слаб от мен. Трябва да си призная, че останах доволен от това, тъй като ако случайно не успеехме да се справим, щеше да бъде очевидно у кого е вината.

Запознахме се с колегата, огледахме добре шкафчето, установихме кой от коя страна ще го подхване, след което се наведохме и… аз останах на място. Всеки който се е сецвал познава рязката и страховита болка, която те поразява така внезапно, че преходният миг между случването и осъзнаването трае сякаш цяла вечност. Няма да е пресилено до твърдя обаче, че точно в тази ситуация, ми се исакше да трае дори малко повече. Горчивата смес от срам, болка и унижение вече беше готова, а аз се явявах щастливият дегустатор.

- Оуууу-у-у-у…- промълвих жално, отлепих ръце от шафчето и с усилие пристъпих крачка назад за да се подпра на стената, все така приведен.

- Какво стана, Митко? – попита Рени с тревога, а колегата срещу мен ме изгледа съсредоточено. А дали не долових и сянка на недоверие? Замислих се как най-живописно и изразително да опиша болката, която изпитвах, но накрая само отроних ядно:

- Сецнах се… Нали ще потърсите някои друг колега да пренесете тая чудесия, че явно аз няма да мога.

- Ами, – небрежно отвърна Рени – никого няма да викаме, ние двамата с колегата ще го пренесем това нищо и никакво шкафче. Ти сега постой малко тук, аз ей сегичка се връщам да видя как си.

Не намерих какво да кажа и само кимнах неопределено, докато те вече подхващаха проклетата мебел и се запътваха към изхода. Междувременно, разбира се, не бяхме останали незабелязани и сега всички се взираха в мен и, въпреки че в повечето погледи се четеше само съчувствие, се чувствах изключително засрамен. Малко по-късно, когато бях успял да се придвижа до нашата стая и болката се бе поуспокоила, обясних на Рени и останалите колежки иронията, че докато работех в магазина нито веднъж не се бях контузил, а ето че по-малко от седмица в офиса ми бе достатъчна за да претърпя това произшествие.

- Иначе по принцип, съм много силен физически – добавих ненужно, но Рени замълча. Девойката, която седеше до мен обаче се обади и каза:

- Разбира се че си – и кимна окуражително – на всеки се случва, не бери грижа. Защо ли обаче не ми прозвуча особено убедително. В главата ми се наслагваше неприятната мисъл, че се бях изложил доста, а нямах и доводи с които да я прогоня…

По-късно през този ден, вече бях хванал автобуса за дома, когато спряхме пред една спирка и млада жена с детска количка се зададе точно към нас. Беше ми по-удобно да стоя прав, тъй като болката се засилваше при продължително седене и затова бях избрал едно място точно пред автобусната врата, където можех да се хвана здраво, чакайки своята спирка. Огледах се с надежда, но единствените ми спътници бяха възрастни жени, от чиито неодобрителни погледи ставаше ясно, че вече закъснявам с намесата. Младата жена очевидно изпитваше трудности да качи количката на автобуса, а за капак и бебето вътре започна да издава призивни ревове.

- Хайде помогни на жената де, и това ми било мъж… – обади се една от възрастните госпожи.

- Оставете го, дангалак такъв… – добави друга и в същото време се притече на помощ на младата майка. – Ако трябва да разчитаме на днешната младеж….

Можете да си представите в каква насока продължиха разговорите, а вече бе късно да започна да обяснявам защо не се притекох на помощ. Само си стоях изчервен, понасях неодобрителните и презрителни погледи и си мислех, че остават цели петнадесет минути до моята спирка. Сещам се, мисля че бях десети клас, когато си счупих ключицата в училище и имах подобно изжиявване в автобуса. Тогава, на път за вкъщи, бях имал късмета да намеря свободно място до един възрастен човек, в иначе започващият бързо да се пълни автобус. Дясната ми ръка беше неизползваема, а с лявата трябваше да придържам пълната с учебни пособия ученическа чанта. Не отне дълго време и една добродушна бабичка се качи и се запъти към нас.

- Младежо, нали ще направиш място на възрастната дама? – запита реторично старецът до мен, а аз, с избила руменина по лицето трябваше да отвърна че не мога, тъй като съм си счупил ръката. Да, преувеличих малко, защото не исках да ме помислят за някое от онези хлапета, които не уважават възрастните. Чак тогава осъзнах, че ръката ми си стои на място в ръкава на якето, а тепърва да започна да обяснявам, че всъщност само ключицата ми е счупена вече беше безсмислено. Старецът свъси вежди, направи място на бабичката и започна да мърмори нещо срещу мен, а аз си седях изчервен и безмълвен, слушайки как останалите в автобуса му запригласяха. А нима не бяха прави?

Неволно се усмихнах, припомняйки си тази история, а това беше груба грешка защото не остана незабелязано и предизвика нови възгласи от жените до мен, а майката с количката, която досега беше мълчала, изрече разстроено:

- Гледай го ти, нахален хулиган, едно е да не помогнеш, но и да се подиграваш… е, това вече си е прекалено.

За щастие тъкмо дойде време да слизам и най-сетне се отървах от смущаващата ситуация. На път за вкъщи, между спирката и блокът където живея има около три минути път, заваля проливен дъжд, който ме намокри до кости за нула време. А беше лято и не беше валяло от седмици. Погледнах нагоре към небето с укор, но то беше скрито от намръщени сиви облаци и аз продължих към къщи с провлачена унила походка, размишлявайки че това беше точно един от онези дни, в които на човек просто не му върви.