28 декември… Равносметка

2007 не беше моята година, но ме научи на много. Не успях да постигна особени успехи нито в личен, нито в академичен план, а отгоре на това, с назначаването на Роналд Куман, Валенсия напълно започна да се разпада. Но докато представянето на любимият ми отбор не зависи точно от мен, то за останалата част от изтеклите 12 месеца, съм длъжен да поема пълна отговорност. Няма да се връщам към всяка една от грешките, които допуснах през изминалата година, защото истината е, че те бяха повече, отколкото ми се искаше. Освен това повечето от тях бяха плод на таланта ми да процедирам с ултимативни решения, така че, за добро или за зло, what is done is done и нищо не може да се направи. Изводите и заключенията ще запазя за себе си, тъй като на лист, те биха изглеждали твърде тривиални и лишени от оригиналност. Но на фона на всички останали, една поука изпъква твърде отчетливо за да си позволя да я пренебрегна.

“Ябълката няма да падне сама от дървото…”. Зависи от конкретната ситуация дали пасивността ще се определи като качество или недостатък. Но е абсолютно необходима ясна вътрешна оценка на въпроса, който независимо от своето специфично естество, тук винаги се свежда до избора – дали искам ябълката, или не. Ако отговорът е отрицателен, взирането нагоре към дървото става безпредметно. Ако пък е положителен, единственият полезен ход е да се покатериш и да вземеш това, което желаеш. В противен случай, някои друг ще го направи и ще те остави гладен и излъган. Образно казано…. или не чак толкова.

8 декември… Когато се стъмни

Здрачът властно разперваше своето було, под призивния грак на рояк гладни врани. Лампите на Морската градина започнаха да проблясват една по една, но приглушената им светлина не достигна до мен. Позволих на стъпките си да ме отведат към тъмнината и нейния символизъм ме накара да се замисля. За хората. За това, че всички играем на криеница в живота и иронията е, че само когато падне мрак, се вижда кои сме в действителност.

Кой ще бъдеш ти?

Когато сенките изпълзят от ъглите и сковат душата ти в страх. Когато някой, когото обичаш напусне живота ти, отблъснат от силата на забранени чувства. Когато надеждата бавно започне да чезне, сред бушуващите вълни от препятствия и беди. Когато отражението в огледалото ти покаже някой, когото не познаваш… някой, когото ненавиждаш… някой, от когото се страхуваш.

Някои се крият, защитени в черупката на своята самота. Обезсърчени от развалата, и пазещи от света мислите, чувствата, мечтите си. Някои не понасят болката сами, и отчаяно търсят подкрепа във всяко усмихнато лице. Страхливо отвръщайки поглед от очите, които могат да ги предадат, които ще ги предадат заради тяхната уязвимост. Някои са малки хора, прекършени от бича на живота и готови да сключат черни сделки, за да оцелеят. Някои просто чакат, сковани от своята нерешителност и измъчвани от безкрайни въпроси и терзания.

Кой ще бъдеш ти?

Когато бремето, което носиш стане по-тежко от това, което можеш да понесеш. Когато гладът на душата ти е залъгван от фалшива утеха. Когато крайните срокове те обградят и ти се иска да избягаш. Когато обръчът на отчаянието се затегне около теб и не можеш да дишаш. Или когато стане тъмно…

Някои са дотолкова здраво оковани от дълга и отговорността, че нямат друг избор освен да се борят, да отвърнат на удара. Някои понасят плесниците на живота и продължават напред, в името на някаква цел. Някои прегръщат риска, привличайки късмета и опасностите. Превръщайки бъдещето си в хазартна игра. Някои се издигат от пепелта на своята апатия и смело тръгват към своето ново начало. А други все още стоят пред кръстопътя, търсейки знаци накъде да поемат…

Кой ще бъдеш ти?

А кой ще бъда аз?…

6 декември… Без посока

Колко от изборите които ежедневно правим имат значение? Кои от тях действително променят посоката, в която се движим? Дали дори най-незначителното наглед решение може да преобърне целия ни свят? Ако е така, какъв е смисълът на всичко, какъв е смисълът да създаваме цели, да ги преследваме, да ги обичаме… щом можем да ги изгубим само за миг невнимание… за миг липса на късмет?

Някои хора вярват, че упоритостта, желанието, вътрешната увереност и духът могат да ни отведат до върховете на щастието такова, каквото е то според нашите разбирания. Че всичко зависи единствено от самите нас и както победите, така и провалите са си само наши. Вярвам че е така.

Но това ме плаши. Не защото не вярвам в силите си. Не защото искам нечия помощ. А защото когато направя грешка, когато се отклоня от рамките на това, което смятам за правилно, тогава ще трябва да се боря със самия себе си. Със собствените си разбирания, собствените си ценности, собствените си мечти. И страшното е, че наистина не знам коя част от мен ще надделее. Дори не знам коя част от мен искам да го направи. За пръв път, през целия си съзнателен житейски път, се чувствам… без посока.

Усещам как светът се върти, как хората вървят по своите пътеки, преследвайки своите цели, желания, мечти. А самият аз съм заклещен някъде по средата на един или няколко избора, които могат да променят всичко. И докато всички останали се движат към своето щастие, аз пропилявам това безценно време в догадки без край… във въпроси без отговор.

Да, всичко зависи единствено от мен…

Но ми се иска в тези мигове на мрачни размисли…. да не бях сам….

7 септември… Водата най-после се стопли

Може да прозвучи странно, но действително малките неща са тези, които ежедневно определят нашето настроение, тонус, желание за живот. Мимолетен жест, истинска усмивка или дори просто една добра дума са способни да повдигнат духа с далеч по-голяма лекота от кое да е друго “важно” събитие. Не съм се замислял защо е така, но сякаш повечето хора имат склонност, навярно съвсем неумишлено, да пренебрегват тези привидно незначителни детайли от ежедневието си. Сега няма да се впусна в дълбокомислени заключения колко погрешно е това, нито в мъдри съвети как да обръщаме повече внимание на малките неща в живота си. Тъй като това не е есе, това са просто празните мисли на един човек, върнал се в полунощ от работа и чакащ с нетърпение бойлерът да сгрее водата, която ще отмие насъбралата се умора. А междувременно, чакайки, малко размисли…

Преди около седмица си купих mp3 player-a, за който дълго време събирах пари. Радвах му се около два часа. Вчера една колежка, която този ден провеждаше промоция на Cappy Tempo, дойде специално до моя отдел, само за да ми донесе едно сокче, тъй като забелязала че съм изморен. Привидно незначителен жест, който обаче ме държеше усмихнат до края на смяната. Съпоставката е неизбежна, а изводите ще оставя за друг път, защото водата най-после се стопли…

28 юни… Предпазливост

Не се сещам за случай, в който да съм действал инстинктивно, ирационално, необмислено, и да не съм сбъркал. Изглежда съмнението, предпазливостта и трезвия поглед върху нещата около мен, често играят ролята на привидно добри съветници, дотолкова доколкото ми помагат да преоценя многократно дадена ситуация и да установя всички възможни последици от своите действия, по този начин забавяйки развръзката. Ала крайният резултат винаги се оказва изключително любопитна комбинация от спонтанно взето решение, основано преди всичко на емоция и чувства, но същевременно твърде добре оценено, с предвидени последствия и почти напълно изключен елемент на изненада относно цялостният изглед на картината, такава каквато е била преди, такава каквато е, и такава каквато ще бъде след…

Няма как да не изникнат на преден план определени въпроси. Например, какъв е смисълът от предпазливостта, след като изходът, в крайна сметка, се оказва един и същ? И може би най-озадачаващият, объркващ, и ненамиращ своя закономерен отговор въпрос – защо, въпреки съвсем ясната, внимателно установена и категорична оценка, даваща пълна представа за негативните последици от предприетите действия и скриваща всякакви перспективи за успешен завършек на начинанието, защо, въпреки нея, аз все пак правя това, което съм си наумил в самото начало?

20 май… Не съм един от тях…

20 май 2007 година беше ден за избори. Имах нещастието да се окажа член на секционната избирателна комисия, като вината за това си беше изцяло моя. Ето какво всъщност се случи:

Един ден безгрижно се прибирах от лекции, когато мобилният ми телефон започна да звъни. Тъй като предната нощ не бях спал, ми отне известно време докато осъзная, че може би трябва да реагирам по някакъв начин. Веднъж стигнал до това умопомрачително заключение, придобих решителност и с властен замах посегнах към джоба си за да извадя телефона. Натиснах с отработено движение зеленото копче и магията на безжичната комуникация ме свърза с майка ми.

- Искаш ли да спечелиш 20 лева? – каза тя с тон, подсказващ че няма много време за приказки.

- Ами искам. – отвърнах наивно и дори не попитах за какво става дума. Предположих, че пак ще бъда квестор на олимпиада по математика или някой предварителен изпит за кандидат-гимназисти. Впоследствие с подозрение заключих, че двадесет лева за три часа, през които можех да си напиша едно-две домашни по Международен икономикс, са твърде щедро възнаграждение. Уви, оказа се че съмненията ми съвсем не са били неоснователни.

И така, за да заслужа банкнотата с лика на Стефан Стамболов, трябваше да стана в 5.00 сутринта и да изтърпя 16 часов квалифициран труд, състоящ се в стоенето на един ученически чин и правенето на нищо. Който ме познава добре, би разсъдил, че няма по-подходящ човек за тази работа от мен. Така си казах и аз. И в действителност, при равни други условия, ядрото на това заключение ще бъде вярно. Но, разбира се, в практиката нещата не винаги протичат така, както сме планирали. Защото, знаете ли, да наблюдаваш цял ден български граждани, които дават своя вот, може да бъде изключително изтощаващо и попиващо всякакви вътрешни сили начинание.

Мъчително е да наблюдаваш старите хора, които, рискувайки менталното и, най-вече, физическото си здраве, са станали с петлите, само за да дойдат да гласуват. Потискащо да гледаш лицата им. Погледите им са изтерзани и гладни, помътнели от горчив опит и лишени от здрав разум. А походката им подозрително напомня зомбитата от „Нощта на живите мъртви“. Но най-страшни са очите им… зли, изпълнени с мрачна решителност и инат. Не преувеличавам…

А кои бяха останалите? Дори не искам да си спомням физиономиите им, защото някои от тях бяха почти гротескни. Поне в моите очи. Това са хората, които слушат чалга. Хората, които се напиват вечер и бият я жената, я детето, в зависимост от това кой пръв се изпречи пред погледа им. Хората, които вярват в месии. Хората, които искат някой да дойде и да ги „оправи“.

Да, това са хората които гласуваха. Това са хората, които определят съдбата ни. Това е българския народ…

Не съм един от тях…

8 май… Амбиция

Див кучешки лай оглася опустелите улици. Хищен вой изпълнен със заплаха и всяващ страх? Или тъжен, гладен зов, търсещ помощ и милосърдие? Не знам…

Днес червената лампичка, която от известно време светеше предупредително в главата ми, най-после изгасна. Дали защото изпълни своето предназначение или просто се умори да ме чака да и обърна внимание? Всъщност, може би, и двете…

Сега вече всичко е ясно и мога да продължа напред без надежда и заблуда. Измамни чувства, сравними с наркотик. Могат с лекота да те пренесат на седмото небе… но когато дойде времето да слезеш на земята, те няма да са там за да те върнат. И тогава ще осъзнаеш, че разстоянието от рая до реалността може да бъде много, много болезнено.

Мисля да спра да пиша тук. Поне за известно време. Това твърде много заприлича на дневник, а дневниците са пристрастяващи.

Днес едно чувство пламна в ума ми. Виждал съм го и преди, но не съм го изпитвал. Горяща кибритена клечка, която показва магията на огъня, но угасва, запазвайки тайните на стихията. Как да съхраня пламъка, как да запаля огъня, как да го накарам да гори в мен? Отговаря ми само кучешкия лай отвън…

Ще ми се да знаех какво значи…

6 май… Проклятие

Здрачът се спуска на талази от небето и властно забулва притихналия град. Дори лекият пролетен ветрец е замлъкнал в почит към царството на нощта. Изведнъж ми се приисква да съм там, навън. Да вдишам от свежия майски въздух, да забродя по мистичните пътеки на Морската градина и да се слея с мрака. Но не мога…

Поглеждам към масата, която използвам за бюро и там срещам неодобрителния поглед на 8 глава. Обединила сили с чувството за дълг, тя ме държи втори ден окован вкъщи и чака нетърпеливо да се опознаем. Така както и обещах. Извръщам почти засрамено взора си и въздъхвам тежко. Нямам сили дори да опитам. Сякаш съм прокълнат да върша всичко друго, но не и това което трябва.

Чудя се как ли би реагирал г-н Атанасов ако утре му кажа, че някакво мистериозно проклятие е надвиснало над мен, и затова не съм успял да си направя контролното. Въображаемият му отговор ме кара да завърша мъдрите си размисли.

Мъка, мъка… както би казала Соня…

4 май… Изгубен

Още щом се срещнах с тихото, сиво утро на 4 май, разбрах че това ще бъде един тягостен и безличен ден. Изцяло в хармония с настроението, което ме връхлетя вчера. Натрапчива хармония, чието единствено предназначение беше да ме захвърли безжалостно в глъбините на собствените ми мрачни мисли. Оставяйки ме без изход, без пролука за бягство. Опитах се да се примиря. Отново не успях…

Сега е нощ. Поглеждам към небето и звездите ми намигат многозначително. Може би ми напомнят, че е време за послание. Послание от мен… за мен. Замислям се, но в ума ми се е настанила странна празнота. Търся с поглед луната за помощ, но не я намирам. Изглежда ще трябва да се справя сам…

Мисълта ми тече бавно и мудно. И засича… като стар компютър. Малко плашещо сравнение, тъй като е ясна съдбата на старите компютри. Никой не се занимава да ги обновява, просто няма смисъл. Всеки си купува нов…

Една дума ме напада ненадейно като лятна буря. Изневиделица. Без пощада. Тя няма облик, няма очертания. И въпреки това усещам как ме сочи с пръст. И ми казва:

„Изгубен…“

3 май… Разочарование

Един майски ден… лъчите на слънцето жизнерадостно огряваха земята, а хапещия пролетен ветрец смътно напомняше за отминалата зима. Събудих се с добро настроение, а щом дръпнах пердетата и погледът ми се взря в безбрежното синьо небе, щастлива усмивка озари лицето ми. Както винаги, добре познатото чувство на подозрение се насади в ума ми. Не че някога ме е напускало… Но в мигове на щастие, дори да е толкова простичко като усмивката, която носи едно слънчево утро, сетивата ми сякаш се изострят, готови да понесат подъл удар от съдбата.

Изтиках предчувствията си на заден план, приготвих се бързо за училище, пропуснах покрай ушите си напомнянето на майка ми, че не съм закусил, и потеглих към неизвестното…

В края на деня, излизам на балкона, поглеждам към бледата пълна луна, водеща неравна борба с прииждащите мрачни облаци и осъзнавам, че е време за равносметка. Осъзнавам, че е време да срещна погледа на разочарованието. Поглед, който дири моят взор, сякаш от цяла вечност. А всъщност от толкова, толкова кратко…

Чета написаното досега и саркастична усмивка пролазва по лицето ми. Всичко звучи толкова драматично, толкова изкуствено, като извадено от сапунен сериал. Но това, което чувствам е истинско. Истинска е тъгата, истинско е и разочарованието. И болката е истинска. Иска ми се да не бяха, иска ми се всичко да беше илюзия, сътворена от скучаещия ми мозък… но не е така…

В момента се чувствам странно. Все едно имам отговора на дадена задача, без да притежавам решението. Знам как да достигна до него, но не знам дали минаването през всички етапи ще ми донесе някакво удовлетворение. По-скоро ще внесе още смут, объркване и тъга. Може би засега ще се задоволя с отговора, решението ще оставя за по-късно…

Но това не е достатъчно. Този настойчив поглед ощи ме следи. Вече е навсякъде и става все по-трудно да го избегна. Не знам колко още ще издържа. Не знам какво ще стане когато погледите ни се срещнат. Но е сигурно, че нещата ще се променят. И няма да е за добро…

Ще продължа дълбоките си разсъждения някои друг път… може би утре… Сега трябва да си лягам, защото утре сутрин ще трябва да стана рано за да се срещна с една тълпа хора и да им прочета размислите си. Ще бъда сам в това начинание. Сам. С едничката утеха, че никой няма да ме слуша…

За заключение, ще модифицирам една стара поговорка, която сега ще гласи „Денят се познава от сутринта, само когато тя е гадна…“