За жените

Каква е рецептата за успеха с жените?

Ако сега си мислите, че ще разгърна темата с оригинални съвети и философски разсъждения, моля, не се заблуждавайте. Всъщност ми е изключително трудно да започна настоящия текст и това беше основната причина да стартирам с този провокиращ въпрос. Не знам дали сте обръщали внимание, но хората които задават въпроси придобиват в очите на останалите една своеобразна аура, която ги прави да изглеждат по-умни отколкото са в действителност. Това болезнено откровение от моя страна вероятно ви е подсказало, че нямам ни най-малка представа какъв е отговора на първоначалният ми въпрос. Не е голямо утешението, че едва ли са много на брой тези пионери, разкрили тайните на общуването с нежния пол. И тъй като те не са благоволили да споделят ценния си опит с нас, невежите, се налага да се справяме сами. Ще се постарая да направя една кратка ретроспекция на личните си преживявания и наблюдения в областта. Това със сигурност няма да доведе до някакво мъдро умозаключение, но за сметка на това, ще ви даде доста добра представа какво не трябва да правите в дадени ситуации.

Първата заслужаваща да се спомене история се случи в един твърде потискащ и мрачен период в моя живот. И дали в подкрепа на символизма или поради чисто съвпадение, но беше един от онези февруарски месеци, в които зимата се беше вкопчила с пълна сила. Сякаш усещайки, че краят е близо, тя беше решила да си тръгне по подобаващ и запомнящ се начин. Буреносни облаци навъсено посрещаха почти всяко утро, бурни виелици зашеметяваха всичко живо, що се движи по улиците, а дебелите преспи сняг само напомняха за отминалите празници, като безмълвен вестител, че краят на веселите и щастливи дни е дошъл. На фона на тази безрадостна картина ми предстоеше изпит по Стопанска история във ВСУ. За тези, които ме познават, няма нужда да казвам, че ден преди изпита дори не бях отворил конспекта по предмета. Освен това бях изпаднал в доста мрачно настроение, защото момичето към което тайно изпитвах силно увлечение повече от година, беше заминало да учи в столицата и за мое нещастие дори не успя да се върне в родния град за новогодишните празници. Същевременно, повечето ми приятели бяха твърде заети със собствените си семестриални изпити, за да имат време да слушат любовните ми излияния. Всичко това създаде една атмосфера, която твърде силно предразполагаше към вземането на… необмислени решения. И така, в деня преди изпита, отчасти дори може би за да отложа максимално неизбежното в крайна сметка отваряне на учебника, реших да уведомя девойката, че съм влюбен до уши в нея. Стори ми се изключително добра идея да и изпратя текстово съобщение с едно любовно стихче, което бях открил в интернет мрежата. Речено-сторено.

След кратко трепетно очакване телефонът иззвъня индикирайки за отговор. Все още ми е трудно да си обясня искрената си изненада, когато прочетох, че тя не се чувствала към мен по същия начин и било по-добре да си останем само приятели. Помислих си с усмивка, че вероятно само се шегува. Ей сега телефонът щеше да звънне пак и тя щеше да ми каже, че повече от всичко, иска да бъдем заедно. Апаратът обаче не звънна повече и това, за зла беда, само амбицира вече разстроения ми ум. Продължих да я тормозя със смс-и, изходът от които ще изведа с цитат от един филм, чието заглавие не се сещам сега. „Казах и че не знам значението на думата „не”. Тя обаче, явно го знаеше…”. Накрая, огорчен, написах, че повече няма нито да ме види, нито да чуе за мен. Три седмици по-късно я видях пред входа на ИУ Варна. Докато успея да реагирам и да се скрия някъде, тя ме забеляза и ме заговори дружелюбно. Оказа се, че се преместила да учи в същия университет в който се преместих аз, а впоследствие разбрах, че е скъсала с приятеля си, същия онзи, заради когото навярно ме беше отрязала малко по-рано.

Според мен, това си беше чиста подигравка от съдбата. Получих момичето, което харесвах на поднос, необвързано, в моя университет, и вече не можех да направя нищо по въпроса. Ужас! На всичко отгоре, нямах право да се оплаквам от липса на късмет, защото на споменатия по-горе изпит, се паднаха единствените два въпроса, които бях чел. Това не е шега, от близо петдесет въпроса конспект, се паднаха точно тези два, които успях набързо да прочета преди да потегля за университета. Предполагам, че е било някакъв вид компенсация за случилото се, но аз дори не чувствах, че я заслужавам. От онзи момент нататък реших, че когато става дума за момичета, ще бъда много предпазлив, много търпелив и винаги ще чакам точния момент за действие. Сега ще разберете колко добре подейства за мен тази стратегия.

Всичко се случи, когато все още работех като управител на магазин Пикадили Парк. Шегувам се, бях само общ работник. И докато разнасях насам-натам всякакви видове плодове и зеленчуци, често се случваше да бъда заприказван от красивата колежка от отдел счетоводство, която тук ще наричам Мая. Беше ми странно защо тя изпитваше такъв интерес към мен. Мая беше действително много красиво момиче, беше с две години по-голяма от мен и никога не страдаше от липса на мъжко внимание. Дори самият управител на супермаркета, който не беше много по-възрастен от нас, нерядко се навърташе около нея с, убеден съм, не съвсем чисти помисли. На фона на това, макар също да я намирах за привлекателна, не изпитвах особено желание да се правя на остроумен около нея, най-малкото защото всички останали го правеха. Може би точно това и е направило приятно впечатление. Това, и неустоимият ми външен вид, разбира се. И така, в една от онези вечери, когато вече нямах търпение да приключи смяната ми, тя неочаквано ме повика в офиса си, усмихна ми се свенливо, и каза:

- Митко, харесвам те.

Това беше всичко. Толкова простичко и непринудено, че просто не знаех как да реагирам.

- Ама много ли ме харесваш? – попитах. Да, и тогава прозвуча точно толкова идиотски и нелепо, колкото и сега. Но сякаш напълно бях изгубил възможността да контролирам говора си, а това, в комплект с неволно появилата се на лицето ми усмивка, навярно ми е придавало вид на някакво извънземно.

- Ами… да… – отвърна Мая и разбрах, че все още съм в играта. Но реших, че трябва да действам бързо, преди да съм опропастил всичко. Повдигнах леко вежда, призовах възможно най-дрезгавия си глас и казах:

- Значи, в такъв случай, предполагам няма да имаш нищо против да излезем да пием кафе някой път? – Мая се съгласи, разменихме си телефоните, и аз потеглих с широка усмивка. А най-хубавото беше, че си разменихме номерата по старомодния начин, написани на листче хартия. И аз, уж съвсем небрежно, размахвах моето насам-натам, така че никой да не пропусне да го види.

Дотук всичко беше добре, може би защото моята намеса в ситуацията, беше сведена до минимум. Но впоследствие започнах да размишлявам. Всъщност щастливата случка се беше случила в петък, и аз прецених, че би било твърде рано да се обадя още през онзи уикенд. Все едно съм нямал друга работа, че да се втурна още на следващия ден да я търся. Не, този път щях да изчакам. Търпението е най-висшата добродетел.

През следващата седмица не я видях в магазина и затова в събота следобяд реших да и се обадя. Но сигналът даваше само свободно. Вечерта получих съобщение от Мая, че била изключително заета и нямала достатъчно време да се видим. А когато се появих на работа в понеделник и видях друга счетоводителка, разбрах, че миналата седмица, е била последната на Мая в Пикадили Парк. Почувствах се много унил. Така и не можах да разбера какво се е случило и защо изобщо ми каза онези неща. Един колега от работа изказа предположение, че вероятно просто е търсела краткотрайна, страстна, чисто физическа връзка. Прииска ми се да имах чук, с който да го ударя. Новата поука беше, че определено, определено не трябва да се чака! Ще ми се да бях успял да я споделя навреме с един мой приятел, ще го наричам Арсенал, който съвсем наскоро беше ранен от ударите на съдбата. Ето какво се случи с него:

Арсенал и негов приятел излезли да пият бира, а приятелят на Арсенал решил да доведе на срещата и две свои бивши съученички. Била е от онези душни летни вечери, в които страстта и романтиката са изпълвали въздуха с аромата на любовта. Нощта бързо оживяла с весели и непринудени разговори, а Купидон несъмнено се е криел в някой тъмен ъгъл, острейки стрелата си и готвейки се за удар. Между Арсенал и едното момиче определено прехвърчали искри, а когато, след края на срещата той я изпратил до тях и си разменили телефоните, нищо не изглеждало да може да им попречи да се впуснат в красив летен романс. Да, но не.

Арсенал очевидно е решил, че има по-важни неща за вършене от това да се обади на красивата девойка, като например гледането на Висшата лига през уикенда или играенето на футбол през седмицата. В действителност, неговото обяснение, че е бил твърде зает с работа, ми прозвуча точно толкова убедително, колкото и паданията за дузпи на моя любим футболист Кристияно Роналдо. След няколко седмици, Арсенал все пак е опитал да осъществи контакт, но момичето вече е било ангажирано с други задължения, а както се разбра впоследствие, и с друго момче.

Разполагам с достатъчно примери, които да продължат този текст, но започвам да осъзнавам, че всъщност е трудно да извлечеш поука от дадена ситуация и да я приложиш в друга. Всяка случка си има своите спецфични особености и да се опитваш да следваш някакви мъдрости и съвети би имало по-скоро отрицателен ефект. Предполагам, че накрая всичко опира до личен житейски опит. Ще завърша с извадка от разказ на Джеръм Джеръм, който е писан в друг контекст, но би стоял съвсем на място и тук.

„По океана на живота всеки трябва сам да направлява кормилото си; никой не може да ни помогне и да ни даде съвет, защото никой не знае, нито е знаел пътя на тази безбрежна шир. Защото океана на живота е много дълбок и никой не е измерил дълбочината му, и никой човек не познава скритите под водите му пясъчни прагове, нито силните течения по неговата слънчева повърхност. Защото неговите пясъци вечно се местят, теченията му вечно менят посока и за корабите, плуващи по неговите води, все още няма начертана морска карта.”

What will you do?

Some young soldiers who had recently joined the army were being trained in modern ways of fighting, and one of the things they were shown was how an unarmed man could trick an armed enemy and take his weapon away from him. First one of their two instructors took a knife away from the other, using only his bare hands; and then he took a rifle away from him in the same way.

After the lesson, and before they went on to train the young soldiers to do these things themselves the two instructors asked them a number of questions to see how well they had understood what they had been shown. One of the questions was this: ‘Well, you now know what an unarmed man can do against a man with a rifle. Imagine that you are guarding a bridge at night, and that you have a rifle. Suddenly you see an unarmed enemy soldier coming towards you. What will you do?’

The young soldier who had to answer this question thought carefully for a few seconds before he answered, and then said, ‘Well, after what I have just seen, I think that the first thing I would do would be to get rid of my rifle as quickly as I could so that the unarmed enemy soldier couldn’t take it away from me and kill me with it!’