Shit HappenZ

Първият предупредителен звънец удари отривисто, секвайки за миг глъчта в класната стая. После шумотевицата от ученически гласове отново взе връх и тази до болка позната атмосфера ме накара да вдигна глава от чина си. Смътното чувство, че не би трябвало да съм тук увисна безпомощно във въздуха и се изгуби веднага щом видях кой седи до мен. Моментално изгубих фокус за всичко останало, откъслечните разговори, които дочувах, се превърнаха в досадно жужене, а стомахът ми се сви на кълбо. С дързостта на настоящето докоснах оранжевото яке от миналото и вихрушка от спомени заглуши, някак, и без това измамната реалност.

Когато Тя се обърна и започна да ме целува, разбрах че сънувам. Но беше един от онези странни сънища, които почти можех да управлявам, превръщайки се в мним режисьор на собствената си фантазия. Ала докато умувах как да развия тази бленувана сцена, въображението ми, пренебрегвайки личната ми воля, ме запрати в средата на тайнствена горичка, където ефирни феи затанцуваха около мен и ме пратиха да търся Свирката. Някъде на повърхността, саркастичното ми Аз предположи, че нощес съм слушал “Whistler” на Jethro Tull малко повече пъти от необходимото.

Слънчева светлина проби отбраната на пердетата ми, но аз се загърнах с възглавницата и продължих да сънувам. По пътя си срещнах сестра ми и я попитах дали иска да дойде с мен да търсим Свирката. Но се оказа, че тя ми се сърди, защото съм оставил вратата на банята отворена, а през нощта оттам влизаха хлебарки. Казахме си тежки думи, а когато се уморихме да се караме, всеки пое по своята пътека. Моята ме заведе до кръстопът с три разклонения и докато се чудех накъде да поема, Невян се появи от нищото, и ми каза, че нямало табели. Погледнах го умно, но той вече се отдалечаваше, клатушкайки се като като митилява овца, което ми подсказа, че отново не е пропуснал да се почерпи.

Прииска ми се и аз да пиина нещо силно, защото, както се оказа, табели наистина нямаше и аз не знаех накъде да продължа. Реших, че трябва да разсъждавам хладнокръвно. Пътят направо, винаги е най-кратък. Но както майка ми обича да казва “краткият път е трудният път”. Значи трябваше да избирам измежду лявото и дясното. От политическа гледна точка, бих избрал десния път. Но ако поемех в тази посока, това означаваше, че предпочитам да вървя в свои води и да стоя далеч от трудностите и опасностите, които криеше врага. Сякаш избирам лесния път. А ако краткия път е трудния път, значи лесния път е дългия път. Не, не исках да тръгвам по дългия път.

С бодра крачка и смътното чувство, че логиката е току-що е претърпяла силен удар, се запътих наляво и засвируках весела мелодийка. Но скоро дърветата се сгъстиха, падна мрак и страх започна да сковава първо душата ми, а после и краката, които в един миг решиха, че съм сбъркал в избора си и е време да се връщаме назад. Обърнах се, но пътят беше изчезнал. Там, откъдето бях дошъл, сега имаше само зеленикава мъгла, рееща се злокобно около недружелюбно полюшващите се клони на коварните елови дръвчета. Вместо да се уплаша, аз доволно разсъдих, че в края на краищата съм избрал верния път. Бях воден от необоримото твърдение, че щом назад няма нищо, значи напред има нещо!

Самоуверена усмивка се разля по лицето ми, но когато, с почти надменна походка, отново поех напред, видях че мъглата всъщност е скрила целия периметър. Заподозрях, че има нещо гнило в цялата работа и затова призовах всичките си сетива да бъдат нащрек. Нямаше да ме уплашат така лесно. Бях тръгнал на лов за Свирката и нямаше да се откажа, та ако ще да трябваше да ида до края на света. Вдигнах глава, разперих рамене и казах високо:

“Аз съм Тенедал. И никой, никой не се тако…”

Изобщо не видях проклетата бананова обелка, преди да я настъпя и да се просна по задник на земята. Изправих се и започнах да се изтупвам от калта, благославяйки целия бананов род по майчина линия. Изведнъж дочух странен кикот, идващ иззад близкото дърво, и аз, вбесен, наредих на нещастника да се покаже. Облечен, както винаги, в зелената си униформа, пред мен пристъпи Индианеца и, хилейки се, вторачи кривогледия си поглед в пространството.

“Ти май щеше да паднеш” каза ми той и избухна в див смях. Единствено чистото любопитство ме спря да удуша нахалния помияр на място. Какво, дяволите да го вземат, правеше обелка от банан на това място? И, сякаш прочел мислите ми, Индианеца изтри сълзите от смях по лицето си и каза:

“Аз я сложих там.” След това отново се преви на две в неудържим кикот.

Some young soldiers who had recently joined the army were being trained in modern ways of fighting, and one of the things they were shown was how an unarmed man could trick an armed enemy and take his weapon away from him. First one of their two instructors took a knife away from the other, using only his bare hands; and then he took a rifle away from him in the same way.

After the lesson, and before they went on to train the young soldiers to do these things themselves the two instructors asked them a number of questions to see how well they had understood what they had been shown. One of the questions was this: ‘Well, you now know what an unarmed man can do against a man with a rifle. Imagine that you are guarding a bridge at night, and that you have a rifle. Suddenly you see an unarmed enemy soldier coming towards you. What will you do?’

The young soldier who had to answer this question thought carefully for a few seconds before he answered, and then said, ‘Well, after what I have just seen, I think that the first thing I would do would be to get rid of my rifle as quickly as I could so that the unarmed enemy soldier couldn’t take it away from me and kill me with it!’

Психично болен иска да запали цигара. Драскал един, два, три, пет пъти - клечките все не се запалват. Едва десетата пламнала. Болният я угасил без да си запали цигарата, прибрал я внимателно в джоба си и казал:

- Тази е добра, ще ми потрябва.

Двама моряци в болница разговарят:

- Ти представяш ли си Атлантическият океан?

- И още как.

- Аз го пресякох с плуване.

А ти знаеш ли Мъртво море?

- Разбира се.

- Аз го убих.

На преглед при психиатър млад човек нервно обяснява, че близките му са го заставили да се обърне към лекар, и то само затова, че предпочита памучни чорапи пред синтетичните.

И какво толкова? - удивил се лекарят. - Аз също ги предпочитам.

- Наистина ли?! - радостно възкликнал пациентът. - А как ги предпочитате - с растително масло или с майонеза?