Shit HappenZ

Очите ми се разшириха от ужас, когато видях как ръцете ми бързо започнаха да избледняват, сливайки се със сенките на гората. Чертите ми се размиваха, превръщайки лицето ми в маска на отчаянието, а давещият се някъде в мен инстинкт за самосъхранение, бе хищно погълнат от жадната за агония тъмнина.

Не след дълго, тялото ми вече го нямаше, а душата остана оголена, криейки се сред бледата призрачна мъгла. Сетивата на това, което бе останало от мен, бяха по-изострени от всякога, и не бе трудно да доловя леденото присъствие на своето друго Аз. Усетих го как ликува безмълвно и във висините на надменността му, намерих слабото му място, открих своя шанс. Уязвимостта му беше моментна и знаех, че няма да продължи дълго. Имах избор. Нямах очи, но вътрешният ми взор погледна нагоре и замечта.

Можех да полетя към небесата, отвъд мрака и мъглата, към добродушно блещукащите звезди. Към топлата усмивка на пълната луна, която ми намигаше съучастнически и сякаш ме подканяше да я достигна. Към свободата на отвъдния свят, където нямаше болка, а чувствата бяха само спомен. Към забравата…

После сведох погледа си и видях злото. Беше в моето тяло, а бодливите клонки на гордо изправените ели му правеха път със страхопочитание. Дори вятърът бе замлъкнал, дали отвратен от лъхащата поквара или уплашен, че самият той може да бъде уязвен. В този миг разбрах, че само аз мога да спася света от мрака, който се задаваше. Спомних си за своето пътешествие. Спомних си че имах цел. Спомних си за Свирката.

Не, всъщност нямах избор… Трябваше да продължа да се боря, да поправя грешките, да спася…себе си. Времето изтичаше, но вече знаех какво трябва да направя. Взех си сбогом със свободата и се спуснах към черната сянка.

Надолу. И надолу. И надолу…

Не казах нищо. С пестеливо движение измъкнах камата от канията, а призрачната светлина пролази като отрова по съвършеното острие. Дали звукът привлече вниманието на Индианеца или някаква първобитна интуиция го предупреди за заплаха, но смехът му замря за секунда. Лицето му замръзна. Усмивката му не изчезна, но на фона на разширените от страх очи, придоби гротескно изражение.

Видях вътрешната борба в погледа му. Беше само на крачка от мен, прегърбил врат и търсещ, с отчаянието и припряността на жертва, пътят към спасението. Дали да се бори… или да бяга? Не изчаках да разбера кое бе избрал. Острието в ръката ми се раздвижи мълниеносно и изрисува с прецизността на художник семпла алена черта по мургавата шия. Последвалата тишина беше неземна, а въпроса в очите му не изгасна дълго след като душата му напусна тялото.

После се случи нещо, което бе възможно само насън. Отвърнах поглед от изстиващия труп и срещу себе си видях… себе си. Или някой, който можех да бъда. Някой, който щях да бъда ако бях направил един или два грешни избора. Някой, който явно продължаваше да съществува като представа. Някой който не се бе отказал… да бъде. В единия момент фигурата му стоеше неподвижна като каменна статуя, а в следващия украсената с кръвта на Индианеца кама вече се движеше хипнотизиращо, сочейки… мен.

Страха ме сграбчи като ноктите на гладен звяр, а паника скова треперещото ми тяло. Тогава си спомних за Индианеца, и разбрах, че нямам много време. Побягнах. Ала не бях изминал и няколко стъпки, когато думите му се впиха в мен.

“Не съществуваш.”

Посланието беше страшно, а гласът беше моят си…

Първият предупредителен звънец удари отривисто, секвайки за миг глъчта в класната стая. После шумотевицата от ученически гласове отново взе връх и тази до болка позната атмосфера ме накара да вдигна глава от чина си. Смътното чувство, че не би трябвало да съм тук увисна безпомощно във въздуха и се изгуби веднага щом видях кой седи до мен. Моментално изгубих фокус за всичко останало, откъслечните разговори, които дочувах, се превърнаха в досадно жужене, а стомахът ми се сви на кълбо. С дързостта на настоящето докоснах оранжевото яке от миналото и вихрушка от спомени заглуши, някак, и без това измамната реалност.

Когато Тя се обърна и започна да ме целува, разбрах че сънувам. Но беше един от онези странни сънища, които почти можех да управлявам, превръщайки се в мним режисьор на собствената си фантазия. Ала докато умувах как да развия тази бленувана сцена, въображението ми, пренебрегвайки личната ми воля, ме запрати в средата на тайнствена горичка, където ефирни феи затанцуваха около мен и ме пратиха да търся Свирката. Някъде на повърхността, саркастичното ми Аз предположи, че нощес съм слушал “Whistler” на Jethro Tull малко повече пъти от необходимото.

Слънчева светлина проби отбраната на пердетата ми, но аз се загърнах с възглавницата и продължих да сънувам. По пътя си срещнах сестра ми и я попитах дали иска да дойде с мен да търсим Свирката. Но се оказа, че тя ми се сърди, защото съм оставил вратата на банята отворена, а през нощта оттам влизаха хлебарки. Казахме си тежки думи, а когато се уморихме да се караме, всеки пое по своята пътека. Моята ме заведе до кръстопът с три разклонения и докато се чудех накъде да поема, Невян се появи от нищото, и ми каза, че нямало табели. Погледнах го умно, но той вече се отдалечаваше, клатушкайки се като като митилява овца, което ми подсказа, че отново не е пропуснал да се почерпи.

Прииска ми се и аз да пиина нещо силно, защото, както се оказа, табели наистина нямаше и аз не знаех накъде да продължа. Реших, че трябва да разсъждавам хладнокръвно. Пътят направо, винаги е най-кратък. Но както майка ми обича да казва “краткият път е трудният път”. Значи трябваше да избирам измежду лявото и дясното. От политическа гледна точка, бих избрал десния път. Но ако поемех в тази посока, това означаваше, че предпочитам да вървя в свои води и да стоя далеч от трудностите и опасностите, които криеше врага. Сякаш избирам лесния път. А ако краткия път е трудния път, значи лесния път е дългия път. Не, не исках да тръгвам по дългия път.

С бодра крачка и смътното чувство, че логиката е току-що е претърпяла силен удар, се запътих наляво и засвируках весела мелодийка. Но скоро дърветата се сгъстиха, падна мрак и страх започна да сковава първо душата ми, а после и краката, които в един миг решиха, че съм сбъркал в избора си и е време да се връщаме назад. Обърнах се, но пътят беше изчезнал. Там, откъдето бях дошъл, сега имаше само зеленикава мъгла, рееща се злокобно около недружелюбно полюшващите се клони на коварните елови дръвчета. Вместо да се уплаша, аз доволно разсъдих, че в края на краищата съм избрал верния път. Бях воден от необоримото твърдение, че щом назад няма нищо, значи напред има нещо!

Самоуверена усмивка се разля по лицето ми, но когато, с почти надменна походка, отново поех напред, видях че мъглата всъщност е скрила целия периметър. Заподозрях, че има нещо гнило в цялата работа и затова призовах всичките си сетива да бъдат нащрек. Нямаше да ме уплашат така лесно. Бях тръгнал на лов за Свирката и нямаше да се откажа, та ако ще да трябваше да ида до края на света. Вдигнах глава, разперих рамене и казах високо:

“Аз съм Тенедал. И никой, никой не се тако…”

Изобщо не видях проклетата бананова обелка, преди да я настъпя и да се просна по задник на земята. Изправих се и започнах да се изтупвам от калта, благославяйки целия бананов род по майчина линия. Изведнъж дочух странен кикот, идващ иззад близкото дърво, и аз, вбесен, наредих на нещастника да се покаже. Облечен, както винаги, в зелената си униформа, пред мен пристъпи Индианеца и, хилейки се, вторачи кривогледия си поглед в пространството.

“Ти май щеше да паднеш” каза ми той и избухна в див смях. Единствено чистото любопитство ме спря да удуша нахалния помияр на място. Какво, дяволите да го вземат, правеше обелка от банан на това място? И, сякаш прочел мислите ми, Индианеца изтри сълзите от смях по лицето си и каза:

“Аз я сложих там.” След това отново се преви на две в неудържим кикот.

Ставаше късно.

От небето бяха надвиснали сърдити юнски облаци, вещаещи буря. Въздухът трепереше от напрежение, а мъчителна жега се спускаше на талази към земята. Странната кост, изпъкнала от китката ми, пулсираше с неравномерен ритъм, сякаш в синхрон с топлите вълни които ме задушаваха, а болката при допир бе необикновена. Едва доловима на моменти и в следващия миг смазваща и съкрушителна с хаотична мощ. Нямах шанс да я игнорирам. Не повече отколкото да пренебрегна хаосът, възцарил се в душата ми.

Някъде в далечината дочух глух тътен от гръмотевица и първичните ми инстинкти ме накараха да забързам крачка. Едва в мига, в който го направих, осъзнах че вървя. Без да спирам, избърсах с ръкав потта от челото си и се огледах наоколо. Пусти, безмълвни къщи се взираха в мен с укор и враждебност и почти дочух хоровия им шепот: “Махай се! Мястото ти не е тук. Скъпа цена ще заплати този, който наруши покоя ни…”

Пълзящата ръка на страха ме сграбчи с лепкавите си пръсти и заключи хват в гърлото ми. Усетих как се задушавам, а сковаващото чувство на обреченост почти ме накара да се предам. На границата на съзнанието и лудостта на безизходицата си спомних…: “Аз не се предавам. Никога…”

Отблъснах паниката и с неимоверни усилия възвърнах способността си да дишам. Още една гръмотевица разтърси небосвода и отрезви мисълта ми. Този път беше по-близо. И още преди да си го помисля, ситни капки дъждец, подканяни от лекия вятър, заиграха причудлив танц с въздуха. Погледнах плахо към къщите, но те бяха зъмлъкнали. Зачудих се какво означава това. Дали бяха оттеглили посланието си? Или търпеливо изчакваха да допусна грешка за да си отмъстят? Интуицията ми бе заглушена и само неотменно съпътстващото ме чувство на подозрение и предпазливост ми подсказваше, че трябва да спра докато все още мога. Но нещо ме теглеше напред. И възнамерявах да разбера какво. А когато дойдеше време да платя цената на знанието… тогава не знам…

Прокарах пръсти през мократа си коса и продължих да се движа. Лабиринтът от тесни и пусти улички трябваше да ме обърка, ала прииждащата буря ми вдъхваше странен кураж. Движех се целеустремено, с мрачен, решителен поглед и уверена стъпка. Като че ли знаех къде отивам… какво искам… как да го постигна. Едно желано лице изгря в съзнанието ми и аз се пресегнах да го докосна. И тогава болката в китката ми се появи отново. Извиках от агония и се превих в отчаян опит да запазя равновесие. Не знам колко време измина преди спъзъмът да отмине. Когато отворих очи, взорът на дясното ми око беше белязан от странна черна точка. Разтърках трескаво очи, но тя не изчезна. Приех, че това е знак. Но за какво?

Дъждът продължаваше да вали и аз закрачих напред, търсейки отговори на незададени въпроси. В дъното на тъмната уличка забелязах нещо… някого… Тъмен силует, забулен с черна качулка, седнал в калната земя и застинал в безмълвно очакване. Внезапно мислите ми загубиха смисъл, съзнанието ми се предаде на хаоса и единствено краката ми продължиха да следват избраната посока. Достигнах до силуетът, а желанието ми бе да го задмина колкото може по-бързо. Но тялото ми отказваше да се подчини. Заковах се на място, притеглян от поглед, който не исках да срещам и се обърнах насила.

Последното нещо, което запомних преди да се събудя, беше подигравателен кикот, в който нямяше нищо човешко…

Една сълза се изтъркули бавно като самата вечност по лицето на момичето, но други не я последваха. Сълзата тупна безшумно върху възглавницата и сякаш неспособна да понесе самотата си, бързо избледня в топлата майска нощ. Момичето стисна очи и продължи да се взира в тавана. Зрението и се бе приспособило към тъмнината и тя позволи на въображението си да заиграе.

Слаб лунен лъч нахлу през прозореца на стаичката и освети черен паяк, спотаил се в таванския ъгъл, навярно дебнещ за късна вечеря. Момичето проследи с поглед как паякът, дали раздразнен от внезапно нахлулата светлина, или може би най-сетне съзрял плячка, мигновено се раздвижи и изчезна от полезрението и. Съвършената бяла паяжина се полюля едва доловимо от движението, като зловещ призрак устремил се към мрака, а после всичко отново замря.

Лунната светлина изчезна също така внезапно, както се бе появила, сигурно забулена от скитащите се из небесата майски облаци. Момичето стисна очи и потисна плача си. Но се боеше. Боеше се от тъмнината, от самотата, от неизвестното… а най-много се боеше от самата себе си…

Лек и топъл ветрец, подел нощна разходка из заспалият град, развя нежно стръковете трева навън, навести за миг стаичката, и прошепна своето пролетно послание. На лицето на момичето грейна усмивка, която казваше всичко. Усмивка, която напомняше златен майски изгрев. Усмивка, която прогонваше всички страхове. Усмивка, която даваше… надежда…

После момичето заспа, но усмивката дълго не напусна лицето и. А вятъртът безшумно се изниза през отворения прозорец и продължи по своя път.