За жените

Каква е рецептата за успеха с жените?

Ако сега си мислите, че ще разгърна темата с оригинални съвети и философски разсъждения, моля, не се заблуждавайте. Всъщност ми е изключително трудно да започна настоящия текст и това беше основната причина да стартирам с този провокиращ въпрос. Не знам дали сте обръщали внимание, но хората които задават въпроси придобиват в очите на останалите една своеобразна аура, която ги прави да изглеждат по-умни отколкото са в действителност. Това болезнено откровение от моя страна вероятно ви е подсказало, че нямам ни най-малка представа какъв е отговора на първоначалният ми въпрос. Не е голямо утешението, че едва ли са много на брой тези пионери, разкрили тайните на общуването с нежния пол. И тъй като те не са благоволили да споделят ценния си опит с нас, невежите, се налага да се справяме сами. Ще се постарая да направя една кратка ретроспекция на личните си преживявания и наблюдения в областта. Това със сигурност няма да доведе до някакво мъдро умозаключение, но за сметка на това, ще ви даде доста добра представа какво не трябва да правите в дадени ситуации.

Първата заслужаваща да се спомене история се случи в един твърде потискащ и мрачен период в моя живот. И дали в подкрепа на символизма или поради чисто съвпадение, но беше един от онези февруарски месеци, в които зимата се беше вкопчила с пълна сила. Сякаш усещайки, че краят е близо, тя беше решила да си тръгне по подобаващ и запомнящ се начин. Буреносни облаци навъсено посрещаха почти всяко утро, бурни виелици зашеметяваха всичко живо, що се движи по улиците, а дебелите преспи сняг само напомняха за отминалите празници, като безмълвен вестител, че краят на веселите и щастливи дни е дошъл. На фона на тази безрадостна картина ми предстоеше изпит по Стопанска история във ВСУ. За тези, които ме познават, няма нужда да казвам, че ден преди изпита дори не бях отворил конспекта по предмета. Освен това бях изпаднал в доста мрачно настроение, защото момичето към което тайно изпитвах силно увлечение повече от година, беше заминало да учи в столицата и за мое нещастие дори не успя да се върне в родния град за новогодишните празници. Същевременно, повечето ми приятели бяха твърде заети със собствените си семестриални изпити, за да имат време да слушат любовните ми излияния. Всичко това създаде една атмосфера, която твърде силно предразполагаше към вземането на… необмислени решения. И така, в деня преди изпита, отчасти дори може би за да отложа максимално неизбежното в крайна сметка отваряне на учебника, реших да уведомя девойката, че съм влюбен до уши в нея. Стори ми се изключително добра идея да и изпратя текстово съобщение с едно любовно стихче, което бях открил в интернет мрежата. Речено-сторено.

След кратко трепетно очакване телефонът иззвъня индикирайки за отговор. Все още ми е трудно да си обясня искрената си изненада, когато прочетох, че тя не се чувствала към мен по същия начин и било по-добре да си останем само приятели. Помислих си с усмивка, че вероятно само се шегува. Ей сега телефонът щеше да звънне пак и тя щеше да ми каже, че повече от всичко, иска да бъдем заедно. Апаратът обаче не звънна повече и това, за зла беда, само амбицира вече разстроения ми ум. Продължих да я тормозя със смс-и, изходът от които ще изведа с цитат от един филм, чието заглавие не се сещам сега. „Казах и че не знам значението на думата „не”. Тя обаче, явно го знаеше…”. Накрая, огорчен, написах, че повече няма нито да ме види, нито да чуе за мен. Три седмици по-късно я видях пред входа на ИУ Варна. Докато успея да реагирам и да се скрия някъде, тя ме забеляза и ме заговори дружелюбно. Оказа се, че се преместила да учи в същия университет в който се преместих аз, а впоследствие разбрах, че е скъсала с приятеля си, същия онзи, заради когото навярно ме беше отрязала малко по-рано.

Според мен, това си беше чиста подигравка от съдбата. Получих момичето, което харесвах на поднос, необвързано, в моя университет, и вече не можех да направя нищо по въпроса. Ужас! На всичко отгоре, нямах право да се оплаквам от липса на късмет, защото на споменатия по-горе изпит, се паднаха единствените два въпроса, които бях чел. Това не е шега, от близо петдесет въпроса конспект, се паднаха точно тези два, които успях набързо да прочета преди да потегля за университета. Предполагам, че е било някакъв вид компенсация за случилото се, но аз дори не чувствах, че я заслужавам. От онзи момент нататък реших, че когато става дума за момичета, ще бъда много предпазлив, много търпелив и винаги ще чакам точния момент за действие. Сега ще разберете колко добре подейства за мен тази стратегия.

Всичко се случи, когато все още работех като управител на магазин Пикадили Парк. Шегувам се, бях само общ работник. И докато разнасях насам-натам всякакви видове плодове и зеленчуци, често се случваше да бъда заприказван от красивата колежка от отдел счетоводство, която тук ще наричам Мая. Беше ми странно защо тя изпитваше такъв интерес към мен. Мая беше действително много красиво момиче, беше с две години по-голяма от мен и никога не страдаше от липса на мъжко внимание. Дори самият управител на супермаркета, който не беше много по-възрастен от нас, нерядко се навърташе около нея с, убеден съм, не съвсем чисти помисли. На фона на това, макар също да я намирах за привлекателна, не изпитвах особено желание да се правя на остроумен около нея, най-малкото защото всички останали го правеха. Може би точно това и е направило приятно впечатление. Това, и неустоимият ми външен вид, разбира се. И така, в една от онези вечери, когато вече нямах търпение да приключи смяната ми, тя неочаквано ме повика в офиса си, усмихна ми се свенливо, и каза:

- Митко, харесвам те.

Това беше всичко. Толкова простичко и непринудено, че просто не знаех как да реагирам.

- Ама много ли ме харесваш? – попитах. Да, и тогава прозвуча точно толкова идиотски и нелепо, колкото и сега. Но сякаш напълно бях изгубил възможността да контролирам говора си, а това, в комплект с неволно появилата се на лицето ми усмивка, навярно ми е придавало вид на някакво извънземно.

- Ами… да… – отвърна Мая и разбрах, че все още съм в играта. Но реших, че трябва да действам бързо, преди да съм опропастил всичко. Повдигнах леко вежда, призовах възможно най-дрезгавия си глас и казах:

- Значи, в такъв случай, предполагам няма да имаш нищо против да излезем да пием кафе някой път? – Мая се съгласи, разменихме си телефоните, и аз потеглих с широка усмивка. А най-хубавото беше, че си разменихме номерата по старомодния начин, написани на листче хартия. И аз, уж съвсем небрежно, размахвах моето насам-натам, така че никой да не пропусне да го види.

Дотук всичко беше добре, може би защото моята намеса в ситуацията, беше сведена до минимум. Но впоследствие започнах да размишлявам. Всъщност щастливата случка се беше случила в петък, и аз прецених, че би било твърде рано да се обадя още през онзи уикенд. Все едно съм нямал друга работа, че да се втурна още на следващия ден да я търся. Не, този път щях да изчакам. Търпението е най-висшата добродетел.

През следващата седмица не я видях в магазина и затова в събота следобяд реших да и се обадя. Но сигналът даваше само свободно. Вечерта получих съобщение от Мая, че била изключително заета и нямала достатъчно време да се видим. А когато се появих на работа в понеделник и видях друга счетоводителка, разбрах, че миналата седмица, е била последната на Мая в Пикадили Парк. Почувствах се много унил. Така и не можах да разбера какво се е случило и защо изобщо ми каза онези неща. Един колега от работа изказа предположение, че вероятно просто е търсела краткотрайна, страстна, чисто физическа връзка. Прииска ми се да имах чук, с който да го ударя. Новата поука беше, че определено, определено не трябва да се чака! Ще ми се да бях успял да я споделя навреме с един мой приятел, ще го наричам Арсенал, който съвсем наскоро беше ранен от ударите на съдбата. Ето какво се случи с него:

Арсенал и негов приятел излезли да пият бира, а приятелят на Арсенал решил да доведе на срещата и две свои бивши съученички. Била е от онези душни летни вечери, в които страстта и романтиката са изпълвали въздуха с аромата на любовта. Нощта бързо оживяла с весели и непринудени разговори, а Купидон несъмнено се е криел в някой тъмен ъгъл, острейки стрелата си и готвейки се за удар. Между Арсенал и едното момиче определено прехвърчали искри, а когато, след края на срещата той я изпратил до тях и си разменили телефоните, нищо не изглеждало да може да им попречи да се впуснат в красив летен романс. Да, но не.

Арсенал очевидно е решил, че има по-важни неща за вършене от това да се обади на красивата девойка, като например гледането на Висшата лига през уикенда или играенето на футбол през седмицата. В действителност, неговото обяснение, че е бил твърде зает с работа, ми прозвуча точно толкова убедително, колкото и паданията за дузпи на моя любим футболист Кристияно Роналдо. След няколко седмици, Арсенал все пак е опитал да осъществи контакт, но момичето вече е било ангажирано с други задължения, а както се разбра впоследствие, и с друго момче.

Разполагам с достатъчно примери, които да продължат този текст, но започвам да осъзнавам, че всъщност е трудно да извлечеш поука от дадена ситуация и да я приложиш в друга. Всяка случка си има своите спецфични особености и да се опитваш да следваш някакви мъдрости и съвети би имало по-скоро отрицателен ефект. Предполагам, че накрая всичко опира до личен житейски опит. Ще завърша с извадка от разказ на Джеръм Джеръм, който е писан в друг контекст, но би стоял съвсем на място и тук.

„По океана на живота всеки трябва сам да направлява кормилото си; никой не може да ни помогне и да ни даде съвет, защото никой не знае, нито е знаел пътя на тази безбрежна шир. Защото океана на живота е много дълбок и никой не е измерил дълбочината му, и никой човек не познава скритите под водите му пясъчни прагове, нито силните течения по неговата слънчева повърхност. Защото неговите пясъци вечно се местят, теченията му вечно менят посока и за корабите, плуващи по неговите води, все още няма начертана морска карта.”

Шкафче…

Има дни, в които на човек не му върви особено. А някои път не са дни, а отделни случки, които сами по себе си не дават особено отражение върху самият ден като цяло, но за сметка на това нанасят трайни и трудно поправими щети в перспектива. За зла беда, тези събития имат любопитната склонност да се случват в твърде неподходящи моменти, а допълниетелен бонус към тях е правопропорционалната зависимост между степента на вредата и свидетелите на ставащото. Или с други думи, колкото по-излагаща за нещастния потърпевш е ситуацията, толкова повече хора ще я видят.

Преди време, мисля че се падаше третия или четвъртия ден от моето назначение на работа, се оказа че в офиса на отдела, занимаващ се с британски данъци има нужда от шкафче. Нововъведението изглеждаше наложително, предвид факта, че цялата поща, с която досега се е занимаваше отделът по документите, предстоеше да бъде вместена в нашите задължения, а съответно и нашият офис. Тук трябва да вметна, че бях единствен представител на силният пол в нашият отдел и, беше логично, всяка задача свързана с физически усилия да бъде автоматично зададена на мен. Разбира се, излишно е да споменавам, че подобни дейности не влизаха по правило в длъжностната ми характеристика, но както често се случва в живота, и тук правото на избор бе по-скоро формалност. В тази насока се сещам за един мой приятел, който беше стажант в престижна банка, а му се е налагало да завива крушки, така че, предполагам, нямам от какво да се оплаквам. И така, една от колежките ми рече:

- Митко, ще използваме шкафчето от съседната стая, нали ще ми помогнеш да го пренесем двамата дотук? – Погледнах я с нелепа смесица от готовност, самоувереност и дори леко снизхождение, а изражението на лицето ми навярно издаваше какво си мислех. Може би тук е редно да спомена, че преди време работех като разпоредител в отдел „Плодове и зеленчуци” в един магазин, а естеството на работата до голяма степен се състоеше от мъкнене на въпросния товар от едно място на друго, като обемът и тежестта му нерядко надвишаваха собственото ми тегло. Именно поради това идеята да пренеса едно нищо и никакво шкафче на един къс коридор разстояние ми се струваше като детска игра, а мисълта някои да трябва да ми помага за начинанието едва не ме накара да разсмея. Въпреки това, след първоначалната си реакция, се усмихнах скромно и отвърнах:

- Разбира се. Дори мисля, че ще се справя и сам, ела само да ми покажеш къде се намира. – Беше ред на колежката – казваше се Рени – да ме погледне с преценяваща усмивка, която недвусмислено загатваше съмнението и в моите физически умения. Не за пръв път ми се случваше да бъда подценяван в това отношение, поради което благосклонно и простих невежеството и дори не сметнах за необходимо да се обаждам. В крайна сметка, само след няколко минути тя щеше да се чувства глупаво, а не аз, нали?

Прекосих коридора с властна и уверена походка, а Рени извади картата си и отвори вратата – всяка стая се отваряше с карти, а достъпът на моята беше ограничен поради факта, че тъкмо бях посъпил на работа. Царствено пристъпих вътре и се озовах в отдела по обработване на документи, където впрочем, нямаше как да не забележа, също преобладаваха дамите. Почти никой не ни обърна внимание и ние се насочихме към един от ъглите на помещението. С леко притеснение забелязах, че въпросната мебел, която трябваше да транспортираме, всъщност изглеждаше малко по-внушително отколкото си я представях. Беше поне два метра висока, имаше шест рафта и макар материалът да не беше твърде масивен, щеше да е невъзможно да я пренеса сам. За щастие, без дори да съм продумал, Рени помоли един колега който седеше наблизо за помощ и той се отзова веднага. Беше младеж, приблизително на моите години, но малко по-нисък и малко по-слаб от мен. Трябва да си призная, че останах доволен от това, тъй като ако случайно не успеехме да се справим, щеше да бъде очевидно у кого е вината.

Запознахме се с колегата, огледахме добре шкафчето, установихме кой от коя страна ще го подхване, след което се наведохме и… аз останах на място. Всеки който се е сецвал познава рязката и страховита болка, която те поразява така внезапно, че преходният миг между случването и осъзнаването трае сякаш цяла вечност. Няма да е пресилено до твърдя обаче, че точно в тази ситуация, ми се исакше да трае дори малко повече. Горчивата смес от срам, болка и унижение вече беше готова, а аз се явявах щастливият дегустатор.

- Оуууу-у-у-у…- промълвих жално, отлепих ръце от шафчето и с усилие пристъпих крачка назад за да се подпра на стената, все така приведен.

- Какво стана, Митко? – попита Рени с тревога, а колегата срещу мен ме изгледа съсредоточено. А дали не долових и сянка на недоверие? Замислих се как най-живописно и изразително да опиша болката, която изпитвах, но накрая само отроних ядно:

- Сецнах се… Нали ще потърсите някои друг колега да пренесете тая чудесия, че явно аз няма да мога.

- Ами, – небрежно отвърна Рени – никого няма да викаме, ние двамата с колегата ще го пренесем това нищо и никакво шкафче. Ти сега постой малко тук, аз ей сегичка се връщам да видя как си.

Не намерих какво да кажа и само кимнах неопределено, докато те вече подхващаха проклетата мебел и се запътваха към изхода. Междувременно, разбира се, не бяхме останали незабелязани и сега всички се взираха в мен и, въпреки че в повечето погледи се четеше само съчувствие, се чувствах изключително засрамен. Малко по-късно, когато бях успял да се придвижа до нашата стая и болката се бе поуспокоила, обясних на Рени и останалите колежки иронията, че докато работех в магазина нито веднъж не се бях контузил, а ето че по-малко от седмица в офиса ми бе достатъчна за да претърпя това произшествие.

- Иначе по принцип, съм много силен физически – добавих ненужно, но Рени замълча. Девойката, която седеше до мен обаче се обади и каза:

- Разбира се че си – и кимна окуражително – на всеки се случва, не бери грижа. Защо ли обаче не ми прозвуча особено убедително. В главата ми се наслагваше неприятната мисъл, че се бях изложил доста, а нямах и доводи с които да я прогоня…

По-късно през този ден, вече бях хванал автобуса за дома, когато спряхме пред една спирка и млада жена с детска количка се зададе точно към нас. Беше ми по-удобно да стоя прав, тъй като болката се засилваше при продължително седене и затова бях избрал едно място точно пред автобусната врата, където можех да се хвана здраво, чакайки своята спирка. Огледах се с надежда, но единствените ми спътници бяха възрастни жени, от чиито неодобрителни погледи ставаше ясно, че вече закъснявам с намесата. Младата жена очевидно изпитваше трудности да качи количката на автобуса, а за капак и бебето вътре започна да издава призивни ревове.

- Хайде помогни на жената де, и това ми било мъж… – обади се една от възрастните госпожи.

- Оставете го, дангалак такъв… – добави друга и в същото време се притече на помощ на младата майка. – Ако трябва да разчитаме на днешната младеж….

Можете да си представите в каква насока продължиха разговорите, а вече бе късно да започна да обяснявам защо не се притекох на помощ. Само си стоях изчервен, понасях неодобрителните и презрителни погледи и си мислех, че остават цели петнадесет минути до моята спирка. Сещам се, мисля че бях десети клас, когато си счупих ключицата в училище и имах подобно изжиявване в автобуса. Тогава, на път за вкъщи, бях имал късмета да намеря свободно място до един възрастен човек, в иначе започващият бързо да се пълни автобус. Дясната ми ръка беше неизползваема, а с лявата трябваше да придържам пълната с учебни пособия ученическа чанта. Не отне дълго време и една добродушна бабичка се качи и се запъти към нас.

- Младежо, нали ще направиш място на възрастната дама? – запита реторично старецът до мен, а аз, с избила руменина по лицето трябваше да отвърна че не мога, тъй като съм си счупил ръката. Да, преувеличих малко, защото не исках да ме помислят за някое от онези хлапета, които не уважават възрастните. Чак тогава осъзнах, че ръката ми си стои на място в ръкава на якето, а тепърва да започна да обяснявам, че всъщност само ключицата ми е счупена вече беше безсмислено. Старецът свъси вежди, направи място на бабичката и започна да мърмори нещо срещу мен, а аз си седях изчервен и безмълвен, слушайки как останалите в автобуса му запригласяха. А нима не бяха прави?

Неволно се усмихнах, припомняйки си тази история, а това беше груба грешка защото не остана незабелязано и предизвика нови възгласи от жените до мен, а майката с количката, която досега беше мълчала, изрече разстроено:

- Гледай го ти, нахален хулиган, едно е да не помогнеш, но и да се подиграваш… е, това вече си е прекалено.

За щастие тъкмо дойде време да слизам и най-сетне се отървах от смущаващата ситуация. На път за вкъщи, между спирката и блокът където живея има около три минути път, заваля проливен дъжд, който ме намокри до кости за нула време. А беше лято и не беше валяло от седмици. Погледнах нагоре към небето с укор, но то беше скрито от намръщени сиви облаци и аз продължих към къщи с провлачена унила походка, размишлявайки че това беше точно един от онези дни, в които на човек просто не му върви.

Приказка за Свирката /III част/

Очите ми се разшириха от ужас, когато видях как ръцете ми бързо започнаха да избледняват, сливайки се със сенките на гората. Чертите ми се размиваха, превръщайки лицето ми в маска на отчаянието, а давещият се някъде в мен инстинкт за самосъхранение, бе хищно погълнат от жадната за агония тъмнина.

Не след дълго, тялото ми вече го нямаше, а душата остана оголена, криейки се сред бледата призрачна мъгла. Сетивата на това, което бе останало от мен, бяха по-изострени от всякога, и не бе трудно да доловя леденото присъствие на своето друго Аз. Усетих го как ликува безмълвно и във висините на надменността му, намерих слабото му място, открих своя шанс. Уязвимостта му беше моментна и знаех, че няма да продължи дълго. Имах избор. Нямах очи, но вътрешният ми взор погледна нагоре и замечта.

Можех да полетя към небесата, отвъд мрака и мъглата, към добродушно блещукащите звезди. Към топлата усмивка на пълната луна, която ми намигаше съучастнически и сякаш ме подканяше да я достигна. Към свободата на отвъдния свят, където нямаше болка, а чувствата бяха само спомен. Към забравата…

После сведох погледа си и видях злото. Беше в моето тяло, а бодливите клонки на гордо изправените ели му правеха път със страхопочитание. Дори вятърът бе замлъкнал, дали отвратен от лъхащата поквара или уплашен, че самият той може да бъде уязвен. В този миг разбрах, че само аз мога да спася света от мрака, който се задаваше. Спомних си за своето пътешествие. Спомних си че имах цел. Спомних си за Свирката.

Не, всъщност нямах избор… Трябваше да продължа да се боря, да поправя грешките, да спася…себе си. Времето изтичаше, но вече знаех какво трябва да направя. Взех си сбогом със свободата и се спуснах към черната сянка.

Надолу. И надолу. И надолу…

 

Приказка за Свирката /II част/

Не казах нищо. С пестеливо движение измъкнах камата от канията, а призрачната светлина пролази като отрова по съвършеното острие. Дали звукът привлече вниманието на Индианеца или някаква първобитна интуиция го предупреди за заплаха, но смехът му замря за секунда. Лицето му замръзна. Усмивката му не изчезна, но на фона на разширените от страх очи, придоби гротескно изражение.

Видях вътрешната борба в погледа му. Беше само на крачка от мен, прегърбил врат и търсещ, с отчаянието и припряността на жертва, пътят към спасението. Дали да се бори… или да бяга? Не изчаках да разбера кое бе избрал. Острието в ръката ми се раздвижи мълниеносно и изрисува с прецизността на художник семпла алена черта по мургавата шия. Последвалата тишина беше неземна, а въпроса в очите му не изгасна дълго след като душата му напусна тялото.

После се случи нещо, което бе възможно само насън. Отвърнах поглед от изстиващия труп и срещу себе си видях… себе си. Или някой, който можех да бъда. Някой, който щях да бъда ако бях направил един или два грешни избора. Някой, който явно продължаваше да съществува като представа. Някой който не се бе отказал… да бъде. В единия момент фигурата му стоеше неподвижна като каменна статуя, а в следващия украсената с кръвта на Индианеца кама вече се движеше хипнотизиращо, сочейки… мен.

Страха ме сграбчи като ноктите на гладен звяр, а паника скова треперещото ми тяло. Тогава си спомних за Индианеца, и разбрах, че нямам много време. Побягнах. Ала не бях изминал и няколко стъпки, когато думите му се впиха в мен.

“Не съществуваш.”

Посланието беше страшно, а гласът беше моят си…

Приказка за Свирката /I част/

Първият предупредителен звънец удари отривисто, секвайки за миг глъчта в класната стая. После шумотевицата от ученически гласове отново взе връх и тази до болка позната атмосфера ме накара да вдигна глава от чина си. Смътното чувство, че не би трябвало да съм тук увисна безпомощно във въздуха и се изгуби веднага щом видях кой седи до мен. Моментално изгубих фокус за всичко останало, откъслечните разговори, които дочувах, се превърнаха в досадно жужене, а стомахът ми се сви на кълбо. С дързостта на настоящето докоснах оранжевото яке от миналото и вихрушка от спомени заглуши, някак, и без това измамната реалност.

Когато Тя се обърна и започна да ме целува, разбрах че сънувам. Но беше един от онези странни сънища, които почти можех да управлявам, превръщайки се в мним режисьор на собствената си фантазия. Ала докато умувах как да развия тази бленувана сцена, въображението ми, пренебрегвайки личната ми воля, ме запрати в средата на тайнствена горичка, където ефирни феи затанцуваха около мен и ме пратиха да търся Свирката. Някъде на повърхността, саркастичното ми Аз предположи, че нощес съм слушал “Whistler” на Jethro Tull малко повече пъти от необходимото.

Слънчева светлина проби отбраната на пердетата ми, но аз се загърнах с възглавницата и продължих да сънувам. По пътя си срещнах сестра ми и я попитах дали иска да дойде с мен да търсим Свирката. Но се оказа, че тя ми се сърди, защото съм оставил вратата на банята отворена, а през нощта оттам влизаха хлебарки. Казахме си тежки думи, а когато се уморихме да се караме, всеки пое по своята пътека. Моята ме заведе до кръстопът с три разклонения и докато се чудех накъде да поема, Невян се появи от нищото, и ми каза, че нямало табели. Погледнах го умно, но той вече се отдалечаваше, клатушкайки се като като митилява овца, което ми подсказа, че отново не е пропуснал да се почерпи.

Прииска ми се и аз да пиина нещо силно, защото, както се оказа, табели наистина нямаше и аз не знаех накъде да продължа. Реших, че трябва да разсъждавам хладнокръвно. Пътят направо, винаги е най-кратък. Но както майка ми обича да казва “краткият път е трудният път”. Значи трябваше да избирам измежду лявото и дясното. От политическа гледна точка, бих избрал десния път. Но ако поемех в тази посока, това означаваше, че предпочитам да вървя в свои води и да стоя далеч от трудностите и опасностите, които криеше врага. Сякаш избирам лесния път. А ако краткия път е трудния път, значи лесния път е дългия път. Не, не исках да тръгвам по дългия път.

С бодра крачка и смътното чувство, че логиката е току-що е претърпяла силен удар, се запътих наляво и засвируках весела мелодийка. Но скоро дърветата се сгъстиха, падна мрак и страх започна да сковава първо душата ми, а после и краката, които в един миг решиха, че съм сбъркал в избора си и е време да се връщаме назад. Обърнах се, но пътят беше изчезнал. Там, откъдето бях дошъл, сега имаше само зеленикава мъгла, рееща се злокобно около недружелюбно полюшващите се клони на коварните елови дръвчета. Вместо да се уплаша, аз доволно разсъдих, че в края на краищата съм избрал верния път. Бях воден от необоримото твърдение, че щом назад няма нищо, значи напред има нещо!

Самоуверена усмивка се разля по лицето ми, но когато, с почти надменна походка, отново поех напред, видях че мъглата всъщност е скрила целия периметър. Заподозрях, че има нещо гнило в цялата работа и затова призовах всичките си сетива да бъдат нащрек. Нямаше да ме уплашат така лесно. Бях тръгнал на лов за Свирката и нямаше да се откажа, та ако ще да трябваше да ида до края на света. Вдигнах глава, разперих рамене и казах високо:

“Аз съм Тенедал. И никой, никой не се тако…”

Изобщо не видях проклетата бананова обелка, преди да я настъпя и да се просна по задник на земята. Изправих се и започнах да се изтупвам от калта, благославяйки целия бананов род по майчина линия. Изведнъж дочух странен кикот, идващ иззад близкото дърво, и аз, вбесен, наредих на нещастника да се покаже. Облечен, както винаги, в зелената си униформа, пред мен пристъпи Индианеца и, хилейки се, вторачи кривогледия си поглед в пространството.

“Ти май щеше да паднеш” каза ми той и избухна в див смях. Единствено чистото любопитство ме спря да удуша нахалния помияр на място. Какво, дяволите да го вземат, правеше обелка от банан на това място? И, сякаш прочел мислите ми, Индианеца изтри сълзите от смях по лицето си и каза:

“Аз я сложих там.” След това отново се преви на две в неудържим кикот.

Знак…?

Ставаше късно.

От небето бяха надвиснали сърдити юнски облаци, вещаещи буря. Въздухът трепереше от напрежение, а мъчителна жега се спускаше на талази към земята. Странната кост, изпъкнала от китката ми, пулсираше с неравномерен ритъм, сякаш в синхрон с топлите вълни които ме задушаваха, а болката при допир бе необикновена. Едва доловима на моменти и в следващия миг смазваща и съкрушителна с хаотична мощ. Нямах шанс да я игнорирам. Не повече отколкото да пренебрегна хаосът, възцарил се в душата ми.

Някъде в далечината дочух глух тътен от гръмотевица и първичните ми инстинкти ме накараха да забързам крачка. Едва в мига, в който го направих, осъзнах че вървя. Без да спирам, избърсах с ръкав потта от челото си и се огледах наоколо. Пусти, безмълвни къщи се взираха в мен с укор и враждебност и почти дочух хоровия им шепот: “Махай се! Мястото ти не е тук. Скъпа цена ще заплати този, който наруши покоя ни…”

Пълзящата ръка на страха ме сграбчи с лепкавите си пръсти и заключи хват в гърлото ми. Усетих как се задушавам, а сковаващото чувство на обреченост почти ме накара да се предам. На границата на съзнанието и лудостта на безизходицата си спомних…: “Аз не се предавам. Никога…”

Отблъснах паниката и с неимоверни усилия възвърнах способността си да дишам. Още една гръмотевица разтърси небосвода и отрезви мисълта ми. Този път беше по-близо. И още преди да си го помисля, ситни капки дъждец, подканяни от лекия вятър, заиграха причудлив танц с въздуха. Погледнах плахо към къщите, но те бяха зъмлъкнали. Зачудих се какво означава това. Дали бяха оттеглили посланието си? Или търпеливо изчакваха да допусна грешка за да си отмъстят? Интуицията ми бе заглушена и само неотменно съпътстващото ме чувство на подозрение и предпазливост ми подсказваше, че трябва да спра докато все още мога. Но нещо ме теглеше напред. И възнамерявах да разбера какво. А когато дойдеше време да платя цената на знанието… тогава не знам…

Прокарах пръсти през мократа си коса и продължих да се движа. Лабиринтът от тесни и пусти улички трябваше да ме обърка, ала прииждащата буря ми вдъхваше странен кураж. Движех се целеустремено, с мрачен, решителен поглед и уверена стъпка. Като че ли знаех къде отивам… какво искам… как да го постигна. Едно желано лице изгря в съзнанието ми и аз се пресегнах да го докосна. И тогава болката в китката ми се появи отново. Извиках от агония и се превих в отчаян опит да запазя равновесие. Не знам колко време измина преди спъзъмът да отмине. Когато отворих очи, взорът на дясното ми око беше белязан от странна черна точка. Разтърках трескаво очи, но тя не изчезна. Приех, че това е знак. Но за какво?

Дъждът продължаваше да вали и аз закрачих напред, търсейки отговори на незададени въпроси. В дъното на тъмната уличка забелязах нещо… някого… Тъмен силует, забулен с черна качулка, седнал в калната земя и застинал в безмълвно очакване. Внезапно мислите ми загубиха смисъл, съзнанието ми се предаде на хаоса и единствено краката ми продължиха да следват избраната посока. Достигнах до силуетът, а желанието ми бе да го задмина колкото може по-бързо. Но тялото ми отказваше да се подчини. Заковах се на място, притеглян от поглед, който не исках да срещам и се обърнах насила.

Последното нещо, което запомних преди да се събудя, беше подигравателен кикот, в който нямяше нищо човешко…

Eдна майска нощ…

Една сълза се изтъркули бавно като самата вечност по лицето на момичето, но други не я последваха. Сълзата тупна безшумно върху възглавницата и сякаш неспособна да понесе самотата си, бързо избледня в топлата майска нощ. Момичето стисна очи и продължи да се взира в тавана. Зрението и се бе приспособило към тъмнината и тя позволи на въображението си да заиграе.

Слаб лунен лъч нахлу през прозореца на стаичката и освети черен паяк, спотаил се в таванския ъгъл, навярно дебнещ за късна вечеря. Момичето проследи с поглед как паякът, дали раздразнен от внезапно нахлулата светлина, или може би най-сетне съзрял плячка, мигновено се раздвижи и изчезна от полезрението и. Съвършената бяла паяжина се полюля едва доловимо от движението, като зловещ призрак устремил се към мрака, а после всичко отново замря.

Лунната светлина изчезна също така внезапно, както се бе появила, сигурно забулена от скитащите се из небесата майски облаци. Момичето стисна очи и потисна плача си. Но се боеше. Боеше се от тъмнината, от самотата, от неизвестното… а най-много се боеше от самата себе си…

Лек и топъл ветрец, подел нощна разходка из заспалият град, развя нежно стръковете трева навън, навести за миг стаичката, и прошепна своето пролетно послание. На лицето на момичето грейна усмивка, която казваше всичко. Усмивка, която напомняше златен майски изгрев. Усмивка, която прогонваше всички страхове. Усмивка, която даваше… надежда…

После момичето заспа, но усмивката дълго не напусна лицето и. А вятъртът безшумно се изниза през отворения прозорец и продължи по своя път.