Shit HappenZ

Очите ми се разшириха от ужас, когато видях как ръцете ми бързо започнаха да избледняват, сливайки се със сенките на гората. Чертите ми се размиваха, превръщайки лицето ми в маска на отчаянието, а давещият се някъде в мен инстинкт за самосъхранение, бе хищно погълнат от жадната за агония тъмнина.

Не след дълго, тялото ми вече го нямаше, а душата остана оголена, криейки се сред бледата призрачна мъгла. Сетивата на това, което бе останало от мен, бяха по-изострени от всякога, и не бе трудно да доловя леденото присъствие на своето друго Аз. Усетих го как ликува безмълвно и във висините на надменността му, намерих слабото му място, открих своя шанс. Уязвимостта му беше моментна и знаех, че няма да продължи дълго. Имах избор. Нямах очи, но вътрешният ми взор погледна нагоре и замечта.

Можех да полетя към небесата, отвъд мрака и мъглата, към добродушно блещукащите звезди. Към топлата усмивка на пълната луна, която ми намигаше съучастнически и сякаш ме подканяше да я достигна. Към свободата на отвъдния свят, където нямаше болка, а чувствата бяха само спомен. Към забравата…

После сведох погледа си и видях злото. Беше в моето тяло, а бодливите клонки на гордо изправените ели му правеха път със страхопочитание. Дори вятърът бе замлъкнал, дали отвратен от лъхащата поквара или уплашен, че самият той може да бъде уязвен. В този миг разбрах, че само аз мога да спася света от мрака, който се задаваше. Спомних си за своето пътешествие. Спомних си че имах цел. Спомних си за Свирката.

Не, всъщност нямах избор… Трябваше да продължа да се боря, да поправя грешките, да спася…себе си. Времето изтичаше, но вече знаех какво трябва да направя. Взех си сбогом със свободата и се спуснах към черната сянка.

Надолу. И надолу. И надолу…

Не казах нищо. С пестеливо движение измъкнах камата от канията, а призрачната светлина пролази като отрова по съвършеното острие. Дали звукът привлече вниманието на Индианеца или някаква първобитна интуиция го предупреди за заплаха, но смехът му замря за секунда. Лицето му замръзна. Усмивката му не изчезна, но на фона на разширените от страх очи, придоби гротескно изражение.

Видях вътрешната борба в погледа му. Беше само на крачка от мен, прегърбил врат и търсещ, с отчаянието и припряността на жертва, пътят към спасението. Дали да се бори… или да бяга? Не изчаках да разбера кое бе избрал. Острието в ръката ми се раздвижи мълниеносно и изрисува с прецизността на художник семпла алена черта по мургавата шия. Последвалата тишина беше неземна, а въпроса в очите му не изгасна дълго след като душата му напусна тялото.

После се случи нещо, което бе възможно само насън. Отвърнах поглед от изстиващия труп и срещу себе си видях… себе си. Или някой, който можех да бъда. Някой, който щях да бъда ако бях направил един или два грешни избора. Някой, който явно продължаваше да съществува като представа. Някой който не се бе отказал… да бъде. В единия момент фигурата му стоеше неподвижна като каменна статуя, а в следващия украсената с кръвта на Индианеца кама вече се движеше хипнотизиращо, сочейки… мен.

Страха ме сграбчи като ноктите на гладен звяр, а паника скова треперещото ми тяло. Тогава си спомних за Индианеца, и разбрах, че нямам много време. Побягнах. Ала не бях изминал и няколко стъпки, когато думите му се впиха в мен.

“Не съществуваш.”

Посланието беше страшно, а гласът беше моят си…

Здрачът властно разперваше своето було, под призивния грак на рояк гладни врани. Лампите на Морската градина започнаха да проблясват една по една, но приглушената им светлина не достигна до мен. Позволих на стъпките си да ме отведат към тъмнината и нейния символизъм ме накара да се замисля. За хората. За това, че всички играем на криеница в живота и иронията е, че само когато падне мрак, се вижда кои сме в действителност.

Кой ще бъдеш ти?

Когато сенките изпълзят от ъглите и сковат душата ти в страх. Когато някой, когото обичаш напусне живота ти, отблъснат от силата на забранени чувства. Когато надеждата бавно започне да чезне, сред бушуващите вълни от препятствия и беди. Когато отражението в огледалото ти покаже някой, когото не познаваш… някой, когото ненавиждаш… някой, от когото се страхуваш.

Някои се крият, защитени в черупката на своята самота. Обезсърчени от развалата, и пазещи от света мислите, чувствата, мечтите си. Някои не понасят болката сами, и отчаяно търсят подкрепа във всяко усмихнато лице. Страхливо отвръщайки поглед от очите, които могат да ги предадат, които ще ги предадат заради тяхната уязвимост. Някои са малки хора, прекършени от бича на живота и готови да сключат черни сделки, за да оцелеят. Някои просто чакат, сковани от своята нерешителност и измъчвани от безкрайни въпроси и терзания.

Кой ще бъдеш ти?

Когато бремето, което носиш стане по-тежко от това, което можеш да понесеш. Когато гладът на душата ти е залъгван от фалшива утеха. Когато крайните срокове те обградят и ти се иска да избягаш. Когато обръчът на отчаянието се затегне около теб и не можеш да дишаш. Или когато стане тъмно…

Някои са дотолкова здраво оковани от дълга и отговорността, че нямат друг избор освен да се борят, да отвърнат на удара. Някои понасят плесниците на живота и продължават напред, в името на някаква цел. Някои прегръщат риска, привличайки късмета и опасностите. Превръщайки бъдещето си в хазартна игра. Някои се издигат от пепелта на своята апатия и смело тръгват към своето ново начало. А други все още стоят пред кръстопътя, търсейки знаци накъде да поемат…

Кой ще бъдеш ти?

А кой ще бъда аз?…

Първият предупредителен звънец удари отривисто, секвайки за миг глъчта в класната стая. После шумотевицата от ученически гласове отново взе връх и тази до болка позната атмосфера ме накара да вдигна глава от чина си. Смътното чувство, че не би трябвало да съм тук увисна безпомощно във въздуха и се изгуби веднага щом видях кой седи до мен. Моментално изгубих фокус за всичко останало, откъслечните разговори, които дочувах, се превърнаха в досадно жужене, а стомахът ми се сви на кълбо. С дързостта на настоящето докоснах оранжевото яке от миналото и вихрушка от спомени заглуши, някак, и без това измамната реалност.

Когато Тя се обърна и започна да ме целува, разбрах че сънувам. Но беше един от онези странни сънища, които почти можех да управлявам, превръщайки се в мним режисьор на собствената си фантазия. Ала докато умувах как да развия тази бленувана сцена, въображението ми, пренебрегвайки личната ми воля, ме запрати в средата на тайнствена горичка, където ефирни феи затанцуваха около мен и ме пратиха да търся Свирката. Някъде на повърхността, саркастичното ми Аз предположи, че нощес съм слушал “Whistler” на Jethro Tull малко повече пъти от необходимото.

Слънчева светлина проби отбраната на пердетата ми, но аз се загърнах с възглавницата и продължих да сънувам. По пътя си срещнах сестра ми и я попитах дали иска да дойде с мен да търсим Свирката. Но се оказа, че тя ми се сърди, защото съм оставил вратата на банята отворена, а през нощта оттам влизаха хлебарки. Казахме си тежки думи, а когато се уморихме да се караме, всеки пое по своята пътека. Моята ме заведе до кръстопът с три разклонения и докато се чудех накъде да поема, Невян се появи от нищото, и ми каза, че нямало табели. Погледнах го умно, но той вече се отдалечаваше, клатушкайки се като като митилява овца, което ми подсказа, че отново не е пропуснал да се почерпи.

Прииска ми се и аз да пиина нещо силно, защото, както се оказа, табели наистина нямаше и аз не знаех накъде да продължа. Реших, че трябва да разсъждавам хладнокръвно. Пътят направо, винаги е най-кратък. Но както майка ми обича да казва “краткият път е трудният път”. Значи трябваше да избирам измежду лявото и дясното. От политическа гледна точка, бих избрал десния път. Но ако поемех в тази посока, това означаваше, че предпочитам да вървя в свои води и да стоя далеч от трудностите и опасностите, които криеше врага. Сякаш избирам лесния път. А ако краткия път е трудния път, значи лесния път е дългия път. Не, не исках да тръгвам по дългия път.

С бодра крачка и смътното чувство, че логиката е току-що е претърпяла силен удар, се запътих наляво и засвируках весела мелодийка. Но скоро дърветата се сгъстиха, падна мрак и страх започна да сковава първо душата ми, а после и краката, които в един миг решиха, че съм сбъркал в избора си и е време да се връщаме назад. Обърнах се, но пътят беше изчезнал. Там, откъдето бях дошъл, сега имаше само зеленикава мъгла, рееща се злокобно около недружелюбно полюшващите се клони на коварните елови дръвчета. Вместо да се уплаша, аз доволно разсъдих, че в края на краищата съм избрал верния път. Бях воден от необоримото твърдение, че щом назад няма нищо, значи напред има нещо!

Самоуверена усмивка се разля по лицето ми, но когато, с почти надменна походка, отново поех напред, видях че мъглата всъщност е скрила целия периметър. Заподозрях, че има нещо гнило в цялата работа и затова призовах всичките си сетива да бъдат нащрек. Нямаше да ме уплашат така лесно. Бях тръгнал на лов за Свирката и нямаше да се откажа, та ако ще да трябваше да ида до края на света. Вдигнах глава, разперих рамене и казах високо:

“Аз съм Тенедал. И никой, никой не се тако…”

Изобщо не видях проклетата бананова обелка, преди да я настъпя и да се просна по задник на земята. Изправих се и започнах да се изтупвам от калта, благославяйки целия бананов род по майчина линия. Изведнъж дочух странен кикот, идващ иззад близкото дърво, и аз, вбесен, наредих на нещастника да се покаже. Облечен, както винаги, в зелената си униформа, пред мен пристъпи Индианеца и, хилейки се, вторачи кривогледия си поглед в пространството.

“Ти май щеше да паднеш” каза ми той и избухна в див смях. Единствено чистото любопитство ме спря да удуша нахалния помияр на място. Какво, дяволите да го вземат, правеше обелка от банан на това място? И, сякаш прочел мислите ми, Индианеца изтри сълзите от смях по лицето си и каза:

“Аз я сложих там.” След това отново се преви на две в неудържим кикот.

Може да прозвучи странно, но действително малките неща са тези, които ежедневно определят нашето настроение, тонус, желание за живот. Мимолетен жест, истинска усмивка или дори просто една добра дума са способни да повдигнат духа с далеч по-голяма лекота от кое да е друго “важно” събитие. Не съм се замислял защо е така, но сякаш повечето хора имат склонност, навярно съвсем неумишлено, да пренебрегват тези привидно незначителни детайли от ежедневието си. Сега няма да се впусна в дълбокомислени заключения колко погрешно е това, нито в мъдри съвети как да обръщаме повече внимание на малките неща в живота си. Тъй като това не е есе, това са просто празните мисли на един човек, върнал се в полунощ от работа и чакащ с нетърпение бойлерът да сгрее водата, която ще отмие насъбралата се умора. А междувременно, чакайки, малко размисли…

Преди около седмица си купих mp3 player-a, за който дълго време събирах пари. Радвах му се около два часа. Вчера една колежка, която този ден провеждаше промоция на Cappy Tempo, дойде специално до моя отдел, само за да ми донесе едно сокче, тъй като забелязала че съм изморен. Привидно незначителен жест, който обаче ме държеше усмихнат до края на смяната. Съпоставката е неизбежна, а изводите ще оставя за друг път, защото водата най-после се стопли…

Не се сещам за случай, в който да съм действал инстинктивно, ирационално, необмислено, и да не съм сбъркал. Изглежда съмнението, предпазливостта и трезвия поглед върху нещата около мен, често играят ролята на привидно добри съветници, дотолкова доколкото ми помагат да преоценя многократно дадена ситуация и да установя всички възможни последици от своите действия, по този начин забавяйки развръзката. Ала крайният резултат винаги се оказва изключително любопитна комбинация от спонтанно взето решение, основано преди всичко на емоция и чувства, но същевременно твърде добре оценено, с предвидени последствия и почти напълно изключен елемент на изненада относно цялостният изглед на картината, такава каквато е била преди, такава каквато е, и такава каквато ще бъде след…

Няма как да не изникнат на преден план определени въпроси. Например, какъв е смисълът от предпазливостта, след като изходът, в крайна сметка, се оказва един и същ? И може би най-озадачаващият, объркващ, и ненамиращ своя закономерен отговор въпрос – защо, въпреки съвсем ясната, внимателно установена и категорична оценка, даваща пълна представа за негативните последици от предприетите действия и скриваща всякакви перспективи за успешен завършек на начинанието, защо, въпреки нея, аз все пак правя това, което съм си наумил в самото начало?

20 май 2007 година беше ден за избори. Имах нещастието да се окажа член на секционната избирателна комисия, като вината за това си беше изцяло моя. Ето какво всъщност се случи:

Един ден безгрижно се прибирах от лекции, когато мобилният ми телефон започна да звъни. Тъй като предната нощ не бях спал, ми отне известно време докато осъзная, че може би трябва да реагирам по някакъв начин. Веднъж стигнал до това умопомрачително заключение, придобих решителност и с властен замах посегнах към джоба си за да извадя телефона. Натиснах с отработено движение зеленото копче и магията на безжичната комуникация ме свърза с майка ми.

- Искаш ли да спечелиш 20 лева? - каза тя с тон, подсказващ че няма много време за приказки.

- Ами искам. - отвърнах наивно и дори не попитах за какво става дума. Предположих, че пак ще бъда квестор на олимпиада по математика или някой предварителен изпит за кандидат-гимназисти. Впоследствие с подозрение заключих, че двадесет лева за три часа, през които можех да си напиша едно-две домашни по Международен икономикс, са твърде щедро възнаграждение. Уви, оказа се че съмненията ми съвсем не са били неоснователни.

И така, за да заслужа банкнотата с лика на Стефан Стамболов, трябваше да стана в 5.00 сутринта и да изтърпя 16 часов квалифициран труд, състоящ се в стоенето на един ученически чин и правенето на нищо. Който ме познава добре, би разсъдил, че няма по-подходящ човек за тази работа от мен. Така си казах и аз. И в действителност, при равни други условия, ядрото на това заключение ще бъде вярно. Но, разбира се, в практиката нещата не винаги протичат така, както сме планирали. Защото, знаете ли, да наблюдаваш цял ден български граждани, които дават своя вот, може да бъде изключително изтощаващо и попиващо всякакви вътрешни сили начинание.

Мъчително е да наблюдаваш старите хора, които, рискувайки менталното и, най-вече, физическото си здраве, са станали с петлите, само за да дойдат да гласуват. Потискащо да гледаш лицата им. Погледите им са изтерзани и гладни, помътнели от горчив опит и лишени от здрав разум. А походката им подозрително напомня зомбитата от “Нощта на живите мъртви”. Но най-страшни са очите им… зли, изпълнени с мрачна решителност и инат. Не преувеличавам…

А кои бяха останалите? Дори не искам да си спомням физиономиите им, защото някои от тях бяха почти гротескни. Поне в моите очи. Това са хората, които слушат чалга. Хората, които се напиват вечер и бият я жената, я детето, в зависимост от това кой пръв се изпречи пред погледа им. Хората, които вярват в месии. Хората, които искат някой да дойде и да ги “оправи”.

Да, това са хората които гласуваха. Това са хората, които определят съдбата ни. Това е българския народ…

Не съм един от тях…

Вятърът на промяната ме застига. Необикновен полъх пролазва по тялото ми, носейки убийствена безнадеждност. Въздъхвам с почуда и приемам болката. Ала силата и е зашеметяваща. Опитвам се да устоя на натиска, но, предаден от собствената си самоувереност, загубвам равновесие. Пропадам в тъмна пропаст устремен към дъно, което знам че не съществува. Падам в мрака, а армия от въпроси щурмува главата ми. Предвожда ги “Защо?”. Знам, че не мога ги спра. Не мога да ги надвия. Затова не се и опитвам…

“Защо?”

…отварям вътрешния си взор, търсейки воля. Намирам я с много усилия. Мощните тласъци, запращащи ме надолу отслабват, и съзнанието ми бавно започва да отблъсква хаоса. Разбирам, че трябва да се хвана за нещо. Протягам ръце, но наоколо има само празнота. Казвам си, че още е рано…

“Защо?”

…едва възвърнал трезвостта си и нова вълна въпроси ме застига, заплашвайки отново да ме повлече. Отказвам да се предам на реалността. Още е рано. Заспивам…

“Защо?”

…чакат ме странни кошмари. Толкова истински, че ме карат да загубя представа за сън и действителност. Картината на собственото ми нещастие изгубва очертания и се превъща в лишена от смисъл цапаница. Дали е само кошмар? Дано. И все пак не искам да се събудя. Не искам да се връщам там. Не още. Рано е…

“Защо?”

…минава време. Не знам колко точно. Не е нито малко, нито много. Но вече трябва да се събудя. Отварям очи и мигом ги присвивам. Светлина! Дали е истина? Вдигам отново поглед и радостно забелязвам, че мрака вече го няма. Не съм в пропаст. Не падам…

“Защо?”

…въпросите най-накрая ме настигат и с изненада установявам, че се държа здраво на краката си. Без да трепвам. Започвам да давам отговори… Болката се връща, но вече е друга. Като от заздравяваща рана. Не и обръщам внимание и продължавам напред към пълното изцеление…

“Защо?”

Животът е низ от победи и загуби. Тъй като трябва да има равновесие. Поне според моята “Теория на компенсациите”. Знам, че вятърът на промяната ще ме застигне отново. Déjà Vu. Но тогава ще знам какво да правя. Ще знам как да постъпя.

“Защо?”

“Сещам се.”

“Бил съм тук и преди…”