Shit HappenZ

Здрачът властно разперваше своето було, под призивния грак на рояк гладни врани. Лампите на Морската градина започнаха да проблясват една по една, но приглушената им светлина не достигна до мен. Позволих на стъпките си да ме отведат към тъмнината и нейния символизъм ме накара да се замисля. За хората. За това, че всички играем на криеница в живота и иронията е, че само когато падне мрак, се вижда кои сме в действителност.

Кой ще бъдеш ти?

Когато сенките изпълзят от ъглите и сковат душата ти в страх. Когато някой, когото обичаш напусне живота ти, отблъснат от силата на забранени чувства. Когато надеждата бавно започне да чезне, сред бушуващите вълни от препятствия и беди. Когато отражението в огледалото ти покаже някой, когото не познаваш… някой, когото ненавиждаш… някой, от когото се страхуваш.

Някои се крият, защитени в черупката на своята самота. Обезсърчени от развалата, и пазещи от света мислите, чувствата, мечтите си. Някои не понасят болката сами, и отчаяно търсят подкрепа във всяко усмихнато лице. Страхливо отвръщайки поглед от очите, които могат да ги предадат, които ще ги предадат заради тяхната уязвимост. Някои са малки хора, прекършени от бича на живота и готови да сключат черни сделки, за да оцелеят. Някои просто чакат, сковани от своята нерешителност и измъчвани от безкрайни въпроси и терзания.

Кой ще бъдеш ти?

Когато бремето, което носиш стане по-тежко от това, което можеш да понесеш. Когато гладът на душата ти е залъгван от фалшива утеха. Когато крайните срокове те обградят и ти се иска да избягаш. Когато обръчът на отчаянието се затегне около теб и не можеш да дишаш. Или когато стане тъмно…

Някои са дотолкова здраво оковани от дълга и отговорността, че нямат друг избор освен да се борят, да отвърнат на удара. Някои понасят плесниците на живота и продължават напред, в името на някаква цел. Някои прегръщат риска, привличайки късмета и опасностите. Превръщайки бъдещето си в хазартна игра. Някои се издигат от пепелта на своята апатия и смело тръгват към своето ново начало. А други все още стоят пред кръстопътя, търсейки знаци накъде да поемат…

Кой ще бъдеш ти?

А кой ще бъда аз?…

Колко от изборите които ежедневно правим имат значение? Кои от тях действително променят посоката, в която се движим? Дали дори най-незначителното наглед решение може да преобърне целия ни свят? Ако е така, какъв е смисълът на всичко, какъв е смисълът да създаваме цели, да ги преследваме, да ги обичаме… щом можем да ги изгубим само за миг невнимание… за миг липса на късмет?

Някои хора вярват, че упоритостта, желанието, вътрешната увереност и духът могат да ни отведат до върховете на щастието такова, каквото е то според нашите разбирания. Че всичко зависи единствено от самите нас и както победите, така и провалите са си само наши. Вярвам че е така.

Но това ме плаши. Не защото не вярвам в силите си. Не защото искам нечия помощ. А защото когато направя грешка, когато се отклоня от рамките на това, което смятам за правилно, тогава ще трябва да се боря със самия себе си. Със собствените си разбирания, собствените си ценности, собствените си мечти. И страшното е, че наистина не знам коя част от мен ще надделее. Дори не знам коя част от мен искам да го направи. За пръв път, през целия си съзнателен житейски път, се чувствам… без посока.

Усещам как светът се върти, как хората вървят по своите пътеки, преследвайки своите цели, желания, мечти. А самият аз съм заклещен някъде по средата на един или няколко избора, които могат да променят всичко. И докато всички останали се движат към своето щастие, аз пропилявам това безценно време в догадки без край… във въпроси без отговор.

Да, всичко зависи единствено от мен…

Но ми се иска в тези мигове на мрачни размисли…. да не бях сам….

Първият предупредителен звънец удари отривисто, секвайки за миг глъчта в класната стая. После шумотевицата от ученически гласове отново взе връх и тази до болка позната атмосфера ме накара да вдигна глава от чина си. Смътното чувство, че не би трябвало да съм тук увисна безпомощно във въздуха и се изгуби веднага щом видях кой седи до мен. Моментално изгубих фокус за всичко останало, откъслечните разговори, които дочувах, се превърнаха в досадно жужене, а стомахът ми се сви на кълбо. С дързостта на настоящето докоснах оранжевото яке от миналото и вихрушка от спомени заглуши, някак, и без това измамната реалност.

Когато Тя се обърна и започна да ме целува, разбрах че сънувам. Но беше един от онези странни сънища, които почти можех да управлявам, превръщайки се в мним режисьор на собствената си фантазия. Ала докато умувах как да развия тази бленувана сцена, въображението ми, пренебрегвайки личната ми воля, ме запрати в средата на тайнствена горичка, където ефирни феи затанцуваха около мен и ме пратиха да търся Свирката. Някъде на повърхността, саркастичното ми Аз предположи, че нощес съм слушал “Whistler” на Jethro Tull малко повече пъти от необходимото.

Слънчева светлина проби отбраната на пердетата ми, но аз се загърнах с възглавницата и продължих да сънувам. По пътя си срещнах сестра ми и я попитах дали иска да дойде с мен да търсим Свирката. Но се оказа, че тя ми се сърди, защото съм оставил вратата на банята отворена, а през нощта оттам влизаха хлебарки. Казахме си тежки думи, а когато се уморихме да се караме, всеки пое по своята пътека. Моята ме заведе до кръстопът с три разклонения и докато се чудех накъде да поема, Невян се появи от нищото, и ми каза, че нямало табели. Погледнах го умно, но той вече се отдалечаваше, клатушкайки се като като митилява овца, което ми подсказа, че отново не е пропуснал да се почерпи.

Прииска ми се и аз да пиина нещо силно, защото, както се оказа, табели наистина нямаше и аз не знаех накъде да продължа. Реших, че трябва да разсъждавам хладнокръвно. Пътят направо, винаги е най-кратък. Но както майка ми обича да казва “краткият път е трудният път”. Значи трябваше да избирам измежду лявото и дясното. От политическа гледна точка, бих избрал десния път. Но ако поемех в тази посока, това означаваше, че предпочитам да вървя в свои води и да стоя далеч от трудностите и опасностите, които криеше врага. Сякаш избирам лесния път. А ако краткия път е трудния път, значи лесния път е дългия път. Не, не исках да тръгвам по дългия път.

С бодра крачка и смътното чувство, че логиката е току-що е претърпяла силен удар, се запътих наляво и засвируках весела мелодийка. Но скоро дърветата се сгъстиха, падна мрак и страх започна да сковава първо душата ми, а после и краката, които в един миг решиха, че съм сбъркал в избора си и е време да се връщаме назад. Обърнах се, но пътят беше изчезнал. Там, откъдето бях дошъл, сега имаше само зеленикава мъгла, рееща се злокобно около недружелюбно полюшващите се клони на коварните елови дръвчета. Вместо да се уплаша, аз доволно разсъдих, че в края на краищата съм избрал верния път. Бях воден от необоримото твърдение, че щом назад няма нищо, значи напред има нещо!

Самоуверена усмивка се разля по лицето ми, но когато, с почти надменна походка, отново поех напред, видях че мъглата всъщност е скрила целия периметър. Заподозрях, че има нещо гнило в цялата работа и затова призовах всичките си сетива да бъдат нащрек. Нямаше да ме уплашат така лесно. Бях тръгнал на лов за Свирката и нямаше да се откажа, та ако ще да трябваше да ида до края на света. Вдигнах глава, разперих рамене и казах високо:

“Аз съм Тенедал. И никой, никой не се тако…”

Изобщо не видях проклетата бананова обелка, преди да я настъпя и да се просна по задник на земята. Изправих се и започнах да се изтупвам от калта, благославяйки целия бананов род по майчина линия. Изведнъж дочух странен кикот, идващ иззад близкото дърво, и аз, вбесен, наредих на нещастника да се покаже. Облечен, както винаги, в зелената си униформа, пред мен пристъпи Индианеца и, хилейки се, вторачи кривогледия си поглед в пространството.

“Ти май щеше да паднеш” каза ми той и избухна в див смях. Единствено чистото любопитство ме спря да удуша нахалния помияр на място. Какво, дяволите да го вземат, правеше обелка от банан на това място? И, сякаш прочел мислите ми, Индианеца изтри сълзите от смях по лицето си и каза:

“Аз я сложих там.” След това отново се преви на две в неудържим кикот.

Може да прозвучи странно, но действително малките неща са тези, които ежедневно определят нашето настроение, тонус, желание за живот. Мимолетен жест, истинска усмивка или дори просто една добра дума са способни да повдигнат духа с далеч по-голяма лекота от кое да е друго “важно” събитие. Не съм се замислял защо е така, но сякаш повечето хора имат склонност, навярно съвсем неумишлено, да пренебрегват тези привидно незначителни детайли от ежедневието си. Сега няма да се впусна в дълбокомислени заключения колко погрешно е това, нито в мъдри съвети как да обръщаме повече внимание на малките неща в живота си. Тъй като това не е есе, това са просто празните мисли на един човек, върнал се в полунощ от работа и чакащ с нетърпение бойлерът да сгрее водата, която ще отмие насъбралата се умора. А междувременно, чакайки, малко размисли…

Преди около седмица си купих mp3 player-a, за който дълго време събирах пари. Радвах му се около два часа. Вчера една колежка, която този ден провеждаше промоция на Cappy Tempo, дойде специално до моя отдел, само за да ми донесе едно сокче, тъй като забелязала че съм изморен. Привидно незначителен жест, който обаче ме държеше усмихнат до края на смяната. Съпоставката е неизбежна, а изводите ще оставя за друг път, защото водата най-после се стопли…

Не се сещам за случай, в който да съм действал инстинктивно, ирационално, необмислено, и да не съм сбъркал. Изглежда съмнението, предпазливостта и трезвия поглед върху нещата около мен, често играят ролята на привидно добри съветници, дотолкова доколкото ми помагат да преоценя многократно дадена ситуация и да установя всички възможни последици от своите действия, по този начин забавяйки развръзката. Ала крайният резултат винаги се оказва изключително любопитна комбинация от спонтанно взето решение, основано преди всичко на емоция и чувства, но същевременно твърде добре оценено, с предвидени последствия и почти напълно изключен елемент на изненада относно цялостният изглед на картината, такава каквато е била преди, такава каквато е, и такава каквато ще бъде след…

Няма как да не изникнат на преден план определени въпроси. Например, какъв е смисълът от предпазливостта, след като изходът, в крайна сметка, се оказва един и същ? И може би най-озадачаващият, объркващ, и ненамиращ своя закономерен отговор въпрос – защо, въпреки съвсем ясната, внимателно установена и категорична оценка, даваща пълна представа за негативните последици от предприетите действия и скриваща всякакви перспективи за успешен завършек на начинанието, защо, въпреки нея, аз все пак правя това, което съм си наумил в самото начало?

Ставаше късно.

От небето бяха надвиснали сърдити юнски облаци, вещаещи буря. Въздухът трепереше от напрежение, а мъчителна жега се спускаше на талази към земята. Странната кост, изпъкнала от китката ми, пулсираше с неравномерен ритъм, сякаш в синхрон с топлите вълни които ме задушаваха, а болката при допир бе необикновена. Едва доловима на моменти и в следващия миг смазваща и съкрушителна с хаотична мощ. Нямах шанс да я игнорирам. Не повече отколкото да пренебрегна хаосът, възцарил се в душата ми.

Някъде в далечината дочух глух тътен от гръмотевица и първичните ми инстинкти ме накараха да забързам крачка. Едва в мига, в който го направих, осъзнах че вървя. Без да спирам, избърсах с ръкав потта от челото си и се огледах наоколо. Пусти, безмълвни къщи се взираха в мен с укор и враждебност и почти дочух хоровия им шепот: “Махай се! Мястото ти не е тук. Скъпа цена ще заплати този, който наруши покоя ни…”

Пълзящата ръка на страха ме сграбчи с лепкавите си пръсти и заключи хват в гърлото ми. Усетих как се задушавам, а сковаващото чувство на обреченост почти ме накара да се предам. На границата на съзнанието и лудостта на безизходицата си спомних…: “Аз не се предавам. Никога…”

Отблъснах паниката и с неимоверни усилия възвърнах способността си да дишам. Още една гръмотевица разтърси небосвода и отрезви мисълта ми. Този път беше по-близо. И още преди да си го помисля, ситни капки дъждец, подканяни от лекия вятър, заиграха причудлив танц с въздуха. Погледнах плахо към къщите, но те бяха зъмлъкнали. Зачудих се какво означава това. Дали бяха оттеглили посланието си? Или търпеливо изчакваха да допусна грешка за да си отмъстят? Интуицията ми бе заглушена и само неотменно съпътстващото ме чувство на подозрение и предпазливост ми подсказваше, че трябва да спра докато все още мога. Но нещо ме теглеше напред. И възнамерявах да разбера какво. А когато дойдеше време да платя цената на знанието… тогава не знам…

Прокарах пръсти през мократа си коса и продължих да се движа. Лабиринтът от тесни и пусти улички трябваше да ме обърка, ала прииждащата буря ми вдъхваше странен кураж. Движех се целеустремено, с мрачен, решителен поглед и уверена стъпка. Като че ли знаех къде отивам… какво искам… как да го постигна. Едно желано лице изгря в съзнанието ми и аз се пресегнах да го докосна. И тогава болката в китката ми се появи отново. Извиках от агония и се превих в отчаян опит да запазя равновесие. Не знам колко време измина преди спъзъмът да отмине. Когато отворих очи, взорът на дясното ми око беше белязан от странна черна точка. Разтърках трескаво очи, но тя не изчезна. Приех, че това е знак. Но за какво?

Дъждът продължаваше да вали и аз закрачих напред, търсейки отговори на незададени въпроси. В дъното на тъмната уличка забелязах нещо… някого… Тъмен силует, забулен с черна качулка, седнал в калната земя и застинал в безмълвно очакване. Внезапно мислите ми загубиха смисъл, съзнанието ми се предаде на хаоса и единствено краката ми продължиха да следват избраната посока. Достигнах до силуетът, а желанието ми бе да го задмина колкото може по-бързо. Но тялото ми отказваше да се подчини. Заковах се на място, притеглян от поглед, който не исках да срещам и се обърнах насила.

Последното нещо, което запомних преди да се събудя, беше подигравателен кикот, в който нямяше нищо човешко…

Have you ever wondered what your life would have been like if you had done something differently? Thinking about the opportunities you failed to pounce on. Things you did not say, moments you did not seize. I believe everyone has. Sometimes, actually, perhaps too often. What we seldom remember however, are the very reasons that forced us not to do something. Maybe we do miss many of the shots we never took. But shouldn’t we consider the counterpoint? Namely the things we did and have the greatest regrets for altogether.

The truth is that if we got the chance to go back in time in order to make a difference things would have turned out to be not so black and white to us. By all means we would have faced all the doubts, the hesitations that had stopped us before. Every single act has its inevitable consequences. When we think about the shots we never took we must consider this. Because, being passive, may have actually been the right way to act at the time. So, stop worrying about the past, and focus on the shots you are about to take on the future.

Една сълза се изтъркули бавно като самата вечност по лицето на момичето, но други не я последваха. Сълзата тупна безшумно върху възглавницата и сякаш неспособна да понесе самотата си, бързо избледня в топлата майска нощ. Момичето стисна очи и продължи да се взира в тавана. Зрението и се бе приспособило към тъмнината и тя позволи на въображението си да заиграе.

Слаб лунен лъч нахлу през прозореца на стаичката и освети черен паяк, спотаил се в таванския ъгъл, навярно дебнещ за късна вечеря. Момичето проследи с поглед как паякът, дали раздразнен от внезапно нахлулата светлина, или може би най-сетне съзрял плячка, мигновено се раздвижи и изчезна от полезрението и. Съвършената бяла паяжина се полюля едва доловимо от движението, като зловещ призрак устремил се към мрака, а после всичко отново замря.

Лунната светлина изчезна също така внезапно, както се бе появила, сигурно забулена от скитащите се из небесата майски облаци. Момичето стисна очи и потисна плача си. Но се боеше. Боеше се от тъмнината, от самотата, от неизвестното… а най-много се боеше от самата себе си…

Лек и топъл ветрец, подел нощна разходка из заспалият град, развя нежно стръковете трева навън, навести за миг стаичката, и прошепна своето пролетно послание. На лицето на момичето грейна усмивка, която казваше всичко. Усмивка, която напомняше златен майски изгрев. Усмивка, която прогонваше всички страхове. Усмивка, която даваше… надежда…

После момичето заспа, но усмивката дълго не напусна лицето и. А вятъртът безшумно се изниза през отворения прозорец и продължи по своя път.

Some young soldiers who had recently joined the army were being trained in modern ways of fighting, and one of the things they were shown was how an unarmed man could trick an armed enemy and take his weapon away from him. First one of their two instructors took a knife away from the other, using only his bare hands; and then he took a rifle away from him in the same way.

After the lesson, and before they went on to train the young soldiers to do these things themselves the two instructors asked them a number of questions to see how well they had understood what they had been shown. One of the questions was this: ‘Well, you now know what an unarmed man can do against a man with a rifle. Imagine that you are guarding a bridge at night, and that you have a rifle. Suddenly you see an unarmed enemy soldier coming towards you. What will you do?’

The young soldier who had to answer this question thought carefully for a few seconds before he answered, and then said, ‘Well, after what I have just seen, I think that the first thing I would do would be to get rid of my rifle as quickly as I could so that the unarmed enemy soldier couldn’t take it away from me and kill me with it!’

20 май 2007 година беше ден за избори. Имах нещастието да се окажа член на секционната избирателна комисия, като вината за това си беше изцяло моя. Ето какво всъщност се случи:

Един ден безгрижно се прибирах от лекции, когато мобилният ми телефон започна да звъни. Тъй като предната нощ не бях спал, ми отне известно време докато осъзная, че може би трябва да реагирам по някакъв начин. Веднъж стигнал до това умопомрачително заключение, придобих решителност и с властен замах посегнах към джоба си за да извадя телефона. Натиснах с отработено движение зеленото копче и магията на безжичната комуникация ме свърза с майка ми.

- Искаш ли да спечелиш 20 лева? - каза тя с тон, подсказващ че няма много време за приказки.

- Ами искам. - отвърнах наивно и дори не попитах за какво става дума. Предположих, че пак ще бъда квестор на олимпиада по математика или някой предварителен изпит за кандидат-гимназисти. Впоследствие с подозрение заключих, че двадесет лева за три часа, през които можех да си напиша едно-две домашни по Международен икономикс, са твърде щедро възнаграждение. Уви, оказа се че съмненията ми съвсем не са били неоснователни.

И така, за да заслужа банкнотата с лика на Стефан Стамболов, трябваше да стана в 5.00 сутринта и да изтърпя 16 часов квалифициран труд, състоящ се в стоенето на един ученически чин и правенето на нищо. Който ме познава добре, би разсъдил, че няма по-подходящ човек за тази работа от мен. Така си казах и аз. И в действителност, при равни други условия, ядрото на това заключение ще бъде вярно. Но, разбира се, в практиката нещата не винаги протичат така, както сме планирали. Защото, знаете ли, да наблюдаваш цял ден български граждани, които дават своя вот, може да бъде изключително изтощаващо и попиващо всякакви вътрешни сили начинание.

Мъчително е да наблюдаваш старите хора, които, рискувайки менталното и, най-вече, физическото си здраве, са станали с петлите, само за да дойдат да гласуват. Потискащо да гледаш лицата им. Погледите им са изтерзани и гладни, помътнели от горчив опит и лишени от здрав разум. А походката им подозрително напомня зомбитата от “Нощта на живите мъртви”. Но най-страшни са очите им… зли, изпълнени с мрачна решителност и инат. Не преувеличавам…

А кои бяха останалите? Дори не искам да си спомням физиономиите им, защото някои от тях бяха почти гротескни. Поне в моите очи. Това са хората, които слушат чалга. Хората, които се напиват вечер и бият я жената, я детето, в зависимост от това кой пръв се изпречи пред погледа им. Хората, които вярват в месии. Хората, които искат някой да дойде и да ги “оправи”.

Да, това са хората които гласуваха. Това са хората, които определят съдбата ни. Това е българския народ…

Не съм един от тях…